Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Никой не знае какво е станало между тях при последната им среща — отвърна Елза. — Бенямин е казал на майка ми много неща, но не е възможно да знаем дали е казал всичко. Наистина ли е била изнасилена? Боже Господи!

Елза гледаше ту Ерлендур, ту Сигурдур Оли.

— Бенямин би могъл да приеме това като предателство, да — каза тя след малко.

— Извинявай, какво каза? — попита Ерлендур.

— Бенямин би могъл да приеме, че тя го е предала — повтори Елза. — Но това не означава, че я е убил и я е заровил на каменистото поле.

— Защото е мълчала — каза Ерлендур.

— Да, защото е мълчала — отвърна Елза. — Отказала е да каже чие е детето. Той не знаеше за изнасилването. В това съм напълно сигурна.

— Би ли могъл той да придума някого да му помогне? — попита Ерлендур. — Някой да свърши работата вместо него може би?

— Не те разбирам.

— Той е давал къщата в Гравархолт под наем на насилник и престъпник. Това само по себе си не значи нищо, но фактът е установен със сигурност.

— Не знам за какво говориш. Какъв насилник?

— Добре, засега това вероятно е достатъчно. Може би избързахме с нещата, Елза. Май е по-добре да изчакаме заключението на съдебния лекар. Извинявай, ако…

— Не, съвсем не, аз ви благодаря, че ми позволявате да следя работата ви. Оценявам това.

— Ще те държим в течение — каза Сигурдур Оли.

— Кичурът коса е у вас, нали? — попита Елза. — За да установите самоличността ѝ?

— Да — каза Ерлендур. — Косата е у нас.

Елинборг се изправи. Денят беше дълъг и ѝ искаше вече да се е прибрала. Благодари на Баура и я помоли да я извини за безпокойството, което ѝ е причинила толкова късно вечерта. Баура ѝ каза да не се притеснява. Проводи Елинборг до вратата и заключи след нея. След минута на вратата се позвъни и Баура отвори отново.

— Беше ли висока? — попита Елинборг.

— Кой? — попита Баура.

— Сестра ти — каза Елинборг. — Беше ли много висока, средно висока или ниска? Какъв ръст имаше?

— Не, не беше висока — отвърна Баура и се усмихна тъжно. — Нищо подобно. На всички им правеше впечатление колко е дребничка. Беше миньонче. Едвам се подава над масата, така казваше майка ми. Смешна картинка бяха с Бенямин, когато ходеха, хванати за ръце. Той беше толкова висок, че се извисяваше над нея като кула.

Областният лекар позвъни на Ерлендур, докато той седеше при дъщеря си в болничната стая малко преди полунощ.

— В моргата съм — каза лекарят — и разделих скелетите. Надявам се, че не съм съсипал нищо. Не съм патолог. Тук навсякъде по масата и по пода е пълно с пръст, направо си е кочина.

— И? — попита Ерлендур.

— О, да, извинявай, значи, имаме костите на плода, който е бил на не по-малко от седем, осем или дори девет месеца.

— Да — каза нетърпеливо Ерлендур.

— Няма нищо странно с него. Освен…

— Да?

— Може да е умряло, след като е било родено, или да е било мъртвородено. Невъзможно е да се каже. Но скелетът под него не е на майката.

— Чакай, какво…? Какво казваш?

— Не майката на детето е лежала под него или е била погребана с него, или както искаш си го формулирай.

— Не е майката? Какви ги говориш? Кой е тогава?

— Не е майката на детето. Изключено е.

— Защо?

— И дума не може да става — каза областният лекар. — Тазовите кости ни го казват.

— Тазовите кости ли?

— Големият скелет е на мъж. Под детето е лежал мъж.

Зимата в каменистото поле беше дълга и тежка.

Майката на децата продължи да работи в стопанството в Гувунес, а момчетата вземаха училищния бус всяка сутрин. Гримур получи отново работа като разносвач на въглища. След делото за кражба армията вече не искаше да го наеме. Продоволствената база беше затворена и бараките бяха преместени долу в Хаулогаланд [74]. Останаха само огражденията и стълбовете от базата, както и бетонната площадка, която бяха направили пред бараките. Голямото оръдие бе извадено от укреплението. Хората говореха, че войната скоро ще свърши. Немците в Русия отстъпвали и се носеше слух, че се готви голяма контраофанзива на Западния фронт.

Тази зима Гримур не удостои майка им дори с поглед. От време на време се обръщаше към нея колкото да ѝ подхвърли някоя обида. Вече не спяха в едно легло. Майка им спеше със Симон, а Гримур искаше само Томас при себе си в спалнята. Всички освен Томас забелязаха, че през зимата коремът на майка им става все по-издут, докато накрая щръкна като някакъв горчиво-сладък спомен за случилото се през лятото и зловещо предупреждение за това, което щеше да се случи, ако Гримур изпълнеше заканите си.