Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Да, но никой не знае, че детето е от него. Това никой не го знае.

— Млъквай! — каза Гримур. — Да мълчиш, инак…

Всички те чакаха през тази дълга зима онова, което имаше да се случва и по някакъв ужасен начин беше неизбежно.

Започна се с това, че Гримур се разболя.

Микелина изпитателно гледаше Ерлендур.

— Тя започна да го трови през онази зима.

— Да го трови?

— Мисля, че не знаеше какво прави.

— По какъв начин започна да го трови?

— Спомняш ли си „Дукшкот“ [75]в Рейкявик?

— Млада жена е използвала отрова за мишки, за да убие брат си. Май е било някъде в началото на века.

— Мама нямаше намерение да го убива. Искаше само да го разболее. Така че да роди детето и да го спаси, преди той да разбере, че всичко е свършило и детето е изчезнало. Жената от „Дукшкот“ давала на брат си отрова за плъхове. Сложила му голямо количество от нея в скира, той даже я видял, но не знаел какво било това и не успял да каже никому. Умрял няколко дни по-късно. Жената му дала и бренивин със скира, за да прикрие вкуса на отровата. При аутопсията установили наличието на фосфорна отрова, която действала бавно. Майка ни знаеше тази история — тя беше много известна в Рейкявик. Бе намерила отрова за плъхове в Гувунес и му слагаше в храната. Използваше съвсем малки количества, за да не усети той странен вкус в яденето или нещо друго да събуди подозренията му. Не пазеше от отровата вкъщи, крадеше по малко, колкото ѝ бе необходимо, докато не престана да работи в стопанството, когато донесе голяма доза и я скри у дома. Нямаше си представа как ще му подейства отровата, дали въобще ще му подейства в толкова малки количества, но щом мина известно време, през което тя редовно му сипваше в храната, изглежда, че започна да дава резултат. Той стана по-отпуснат, често се чувстваше неразположен или уморен, повръщаше. Не можеше да ходи на работа. Лежеше в леглото и се превиваше от болки.

— Никога ли не заподозря нещо? — попита Ерлендур.

— Не и преди да стане прекалено късно — отговори Микелина. — Той нямаше никаква вяра на лекарите. А тя, разбира се, изобщо не го караше да ходи да се преглежда.

— А какво излезе от онова, което ви беше казал: че ще се погрижи за Дейв? Спомена ли нещо повече за това?

— Не, никога — отвърна Микелина. — Повечето неща само си ги говореше, дрънканици, колкото да уплаши мама. Той знаеше, че тя обичаше Дейв.

Седяха в нейната стая, Ерлендур и Елинборг, и слушаха разказа на старата жена. Бяха казали на Микелина, че скелетът под детето в гроба от Гравархолт е на мъж. Микелина поклати глава, можела и сама да им каже това, ако не били хукнали презглава, без да ѝ обяснят защо.

Искаше да узнае повече за малкия скелет. Когато Ерлендур я попита дали не иска да го види, тя поблагодари, но отказа.

— Обаче бих искала да получа костите, когато си свършите работата с тях — каза тя. — Време е тя да получи възможност да почива в осветена земя.

— Тя? — изненадано попита Елинборг.

— Да. Тя — каза Микелина.

Сигурдур Оли уведоми Елза за откритието на областния лекар. Трупът в гроба не можел да бъде на Солвейх, годеницата на Бенямин. Елинборг позвъни на Баура, за да ѝ съобщи същата новина.

Докато пътуваха към Микелина, Хънтър се обади на Ерлендур по мобилния телефон, за да му каже, че все още не бил успял да разбере какво е станало с Дейвид Уелч, не знаел дали бил изпратен някъде извън Исландия и ако да, кога се е случило това, но заяви, че смятал да продължи с търсенето.

По-рано същата сутрин Ерлендур се отби при дъщеря си в реанимацията. Състоянието ѝ беше непроменено. Ерлендур поседя при нея известно време и продължи да ѝ разказва за своя брат, който изчезнал в планината недалеч от Ескифьордур [76], когато Ерлендур бил на десет години. Били излезли с баща си да прибират овце, когато бурята ги застигнала. Братята изгубили баща си във виелицата, а скоро след това бурята разделила и тях. Баща им се добрал до фермата напълно отчаян. Пратили хора да търсят момчетата.

— Намерили са ме по някаква щастлива случайност — каза Ерлендур. — Имах сили само да се заровя в някаква пряспа. Бил съм по-близо до смъртта, отколкото до живота, когато са забили пръчка в снега и са ме закачили за рамото. Изселихме се. Не можехме да живеем повече там и да мислим, че той е някъде наблизо в планината. Опитахме се да започнем нов живот тук, в Рейкявик. Напразно.

В този момент в стаята влезе лекар. Поздравиха се и накратко поговориха за състоянието на Ева Линд.