Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Закараха скелетите в моргата на „Баронщигур“, където можеха да ги изследват щателно. Съдебният лекар беше на почивка със семейството си в Испания и щеше да се върне не по-рано от следващата седмица, така каза на Ерлендур по телефона през късния следобед на същия ден, „изгорял от слънцето край барбекюто и пиян до козирката“, помисли си Ерлендур. Областният лекар дойде да наблюдава работата при изваждането на костите от земята и пренасянето им в полицейския автомобил и се погрижи да бъдат сложени където трябва в моргата.

Както поиска Ерлендур, двата скелета не бяха разделени, а пренесени заедно. За да ги вдигнат по този начин, археолозите бяха оставили голямо количество пръст по тях, така че на масата пред Ерлендур и областния лекар лежеше сега доста голяма купчина. Двамата стояха един до друг и флуоресцентните осветителни тела на дисекционната зала ги обливаха с бялата си светлина. Скелетите бяха увити в голям бял чаршаф. Докторът го разгърна и двамата с полицая започнаха да оглеждат костите.

— На първо време трябва да определим възрастта на двата скелета — каза Ерлендур и погледна областния лекар.

— Да, определяне на възрастта — промърмори замислено лекарят. — Ти вероятно знаеш, че разликата между скелет на мъж и скелет на жена е много малка. Всъщност разликата е само в таза, който ние не можем да видим заради малкия скелет и пръстта помежду им. Струва ми се, че всичките двеста и шест кости са си на мястото при големия скелет. Ребрата са счупени, както знаем. Става дума за сравнително голям скелет, по-скоро на доста висока жена. Това е, което се вижда от пръв поглед. Иначе нямам никакво желание дори да се приближавам до това нещо. Толкова ли е спешно? Не можеш ли да изчакаш една седмица? Аз всъщност не съм специалист по аутопсиите, нито по определянето на възрастта. Мога да пропусна всевъзможни неща, които един патолог ще види и по които ще определи причините за смъртта. Ако искаш това да се направи като хората, ще трябва да чакаш. Имаш ли бърза работа? Не можеш ли да изчакаш? — повтори той.

Ерлендур видя, че по челото на лекаря бяха избили малки перлички пот. Спомни си, че някога някой му бе казал, че този човек не обича да поема отговорност.

— Мога — каза Ерлендур. — Няма нищо спешно. Или поне не мисля, че има. Освен ако тези кости не отключат нещо, за което не знаем, и от това не произлезе някоя трагедия.

— Искаш да кажеш, че някой е следял историята с намирането на костите и ако разбере какво става, ще се случи нещо ли?

— Ще видим — каза Ерлендур. — Да изчакаме съдебния лекар. Не е въпрос на живот и на смърт. Но все пак виж какво можеш да направиш за нас! Разгледай костите на спокойствие. Може би ще успееш да освободиш малкия скелет, без да унищожиш някоя улика.

Областният лекар кимна колебливо, сякаш не беше сигурен какво точно да предприеме.

— Ще видя какво мога да направя — каза той след малко.

Ерлендур реши да разговаря с Елза, племенницата на Бенямин Кнудсен, без да изчака до сутринта, и помоли Сигурдур Оли да отидат заедно при нея още същата вечер. Елза ги посрещна на вратата и ги покани да влязат в стаята ѝ. Седнаха. На Ерлендур му се стори, че тя изглежда по-уморена от преди, и разтревожено се запита как ли ще реагира, когато разбере, че са открили два скелета. Представяше си колко тежко би било за нея този стар семеен проблем да се изравя наново след толкова много години и братът на майка ѝ да се окаже забъркан в убийство.

Ерлендур ѝ каза, че археолозите са привършили работата си в каменистото поле и че вероятно ставало въпрос за годеницата на Бенямин. Докато Ерлендур говореше, Елза гледаше ту единия, ту другия и не можеше да скрие недоверието си.

— Не ви вярвам — изпъшка тя. — Да не ми казвате, че Бенямин е убил годеницата си?

— Уликите…

— И я е заровил в полето край вилата? Не го вярвам! Не разбирам накъде биете с всичко това. Трябва да има друго обяснение. Просто не е възможно. Бенямин не беше убиец, мога да ви го кажа със сигурност. Позволих ви да се мотаете из къщата, да преровите мазето и да правите каквото си искате, но вие стигнахте твърде далеч. Да не мислите, че бих ви оставила да седите в мазето ми, ако аз, ако семейството ми имаше нещо за криене? Не, стигнахте твърде далеч. Най-добре си тръгвайте — каза тя и се изправи. — Веднага!

— Но ти нямаш някаква вина — каза Сигурдур Оли. Въпреки недвусмислената покана с Ерлендур седяха, без да помръднат. — Не е, като да знаеш нещо и да го пазиш в тайна от нас. Или пък…?