Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Хората тук са изключително дружелюбни и сърдечни — каза Микелина. — По-добро място не можеше да му се падне.

— Никой ли не се поинтересува за Гримур, или…? — попита Елинборг.

— Мама изчисти къщата от горе до долу. След четири дни съобщи, че мъжът ѝ тръгнал пеша на изток към Селфос [78]през Хетлисхейди [79]и от тогава нямала вести от него. Никой не знаеше за бременността ѝ, поне никой не я попита за нея. Изпратиха хора да го търсят, но естествено, не го откриха.

— По каква работа е трябвало да ходи до Селфос?

— Никой не я попита — отвърна Микелина. — Никой никога не поиска от нея обяснения. Той беше бивш затворник. Крадец. Кому влизаше в работата какво е имал да върши в Селфос? Никой не се интересуваше. Абсолютно никой. Имаше достатъчно други неща, за които трябваше да се мисли. Същия ден, когато мама съобщи за изчезването му, американските военни бяха застреляли един исландец.

Микелина се усмихна тъжно.

— Минаха няколко дни. Минаха седмици. Той не се появи. Отписаха го. Изгубен. Съвсем обикновено изчезване по исландски.

Тя изпъшка.

— Но Симон беше онзи, когото мама оплакваше най-много.

Когато всичко приключи, в къщата настъпи странна тишина.

Майка им седеше до кухненската маса, все още мокра от силния дъжд, и гледаше в една точка. Ръцете ѝ бяха мръсни от пръстта и сякаш не забелязваше децата си. Микелина седна до нея и я погали по ръцете. Томас все още беше в спалнята и не искаше да излезе. Симон се бе изправил в средата на кухнята, гледаше навън в дъжда и сълзи се стичаха по бузите му. Обърна се към майка си и Микелина, след туй отново се загледа през прозореца, там където бяха очертанията на касисовите храсти. После излезе навън.

Беше му студено, целият трепереше, когато стигна до храстите. Спря се до тях и погали голите клонки. Вдигна глава към небето, дъждът мокреше лицето му. Небето беше черно, в далечината ехтяха гръмотевици.

— Знам — каза Симон. — Не беше възможно да се направи друго.

Замълча и сведе глава, дъждът продължаваше да го брули.

— Беше толкова трудно. Беше толкова трудно и лошо. И дълго. Не знам защо той беше такъв. Не знам защо трябваше да го убивам.

— С кого говориш, Симон? — попита майка му, която го беше последвала и приближавайки се до него, го прегърна.

— Аз съм убиец — каза Симон. — Аз го убих.

— Не и в моите очи, Симон. Ти никога не можеш да бъдеш убиец в моите очи. Не повече, отколкото съм аз. Може би това е съдбата, която той сам си създаде. Най-лошото би било ти да се измъчваш за това, което той представляваше, сега, когато е вече мъртъв.

— Аз го убих, мамо.

— Защото нямаше какво друго да се направи. Трябва да разбереш това, Симон.

— Но аз се чувствам толкова зле!

— Знам това, Симон. Знам.

— Толкова зле се чувствам!

Тя погледна храстите.

— Есента ще се появят гроздчета върху тия клонки и всичко ще бъде наред. Чуваш ли, Симон? Всичко ще е наред.

Гледаха към входната врата на дома, когато тя се отвори. Влезе мъж на възраст около седемдесетте. Раменете му бяха извити надолу, имаше изтъняла бяла коса, дружелюбно усмихнато лице и беше облечен в красив дебел пуловер и сив панталон. Придружаваше го болничен служител, който каза на стареца, че са му дошли гости. Помогна му да се обърне с лице към стаята.

Ерлендур и Елинборг се изправиха. Микелина тръгна към него и го прегърна. Човекът ѝ се усмихна и лицето му засия като на дете.

— Микелина! — възкликна той с учудващо младежки глас.

— Привет, Симон! — каза Микелина. — Дойдох ти на посещение с хора, които искат да се срещнат с теб. Това тук е Елинборг, а този мъж се казва Ерлендур.

— Аз се казвам Симон — каза старият човек и се здрависа с гостите. — Микелина е моя сестра.

Ерлендур и Елинборг кимнаха.

— Симон е много щастлив — каза Микелина. — Макар ние, останалите, да не сме и никога да не сме били щастливи, Симон е щастлив и само това има значение.

Симон седна до тях, хвана ръката на Микелина и ѝ се усмихна. Погали я по лицето и се усмихна на Ерлендур и Елинборг.

— Какви са тези хора? — попита той.

— Това са мои приятели — отвърна Микелина.

— Добре ли се чувстваш тук? — попита Ерлендур.

— Как се казваш? — вместо отговор каза Симон.

— Казвам се Ерлендур.

Симон се замисли.

— Чужденец [80]ли си? — попита той.

— Не, исландец — отвърна Ерлендур.

Симон се усмихна.

— Аз съм брат на Микелина.

Микелина го погали по ръката.

— Те са полицаи, Симон.