Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Симон погледна Ерлендур, после Елинборг.

— Те знаят за всичко, което се случи — продължи Микелина.

— Мама е мъртва — каза Симон.

— Да, мама е мъртва — отвърна Микелина.

— Говори ти! — умолително каза Симон. — Говори ти с тях!

Той гледаше сестра си, като избягваше да среща погледите на Ерлендур и Елинборг.

— Добре, Симон — успокои го Микелина. — После ще дойда да те видя.

Симон се усмихна и се изправи, запъти се към преддверието и с бавни крачки излезе в коридора.

— Хебефрения — каза Микелина.

— Хебефрения? — попита Ерлендур.

— Така и не разбрахме какво стана — отвърна Микелина. — По някакъв начин той престана да расте. Продължи да си бъде същото мило и добро момче. Емоционалното му развитие престана да следва физическото съзряване. Хебефренията е разновидност на шизофренията. Симон е като Питър Пан. Понякога заболяването е свързано с пубертета. Може да е бил болен и по-рано. Винаги си е бил чувствителен и когато се случиха онези страшни събития, сякаш изтърва контрола над нещата. През целия си живот беше живял в страх и винаги се бе чувствал отговорен. Винаги му се бе струвало, че е негова задача да предпазва майка ни, просто поради това, че нямаше кой друг да го направи. Той беше най-големият и най-силният, макар и може би да е бил най-малкият и слабият от всички нас.

— Откога е в дом, от момчешка възраст ли? — попита Елинборг.

— Не, живееше с мен и майка ни, докато тя почина. Умря преди, колко, двайсет и шест години вече. Болните като Симон не са проблемни, често са много спокойни и мили, лесни са за обгрижване. Но се нуждаят от голяма и постоянна грижа, която мама му оказваше чак до смъртта си. Той работеше и си припечелваше нещо в сметосъбирането към града, когато можеше. Събираше боклук с метален шиш, обикаляше Рейкявик надлъж и шир и броеше боклуците, които прибираше в една торба.

Микелина замълча. Седяха известно време, без да говорят.

— Дейвид Уелч никога ли не се обади повече? — попита Елинборг по някое време.

Микелина я погледна.

— Мама го чакаше до смъртта си — отвърна тя. — Но той така и не се върна.

Млъкна отново.

— Обадила му се от стопанството в Гувунес онази сутрин, когато доведеният ми баща се прибра — каза тя накрая. — Говорила с него.

— Но защо тогава той не е дошъл? — попита Ерлендур.

Микелина се усмихна.

— Обадила му се, за да се прости с него — каза тя. — Щели да ги прехвърлят в Европа. Корабът му щял да отплава същата сутрин и тя искала да му се обади не за да му съобщи, че е попаднала в опасност, а за да му пожелае „на добър път“ и да му каже, че всичко е наред. Той ѝ казал, че ще се върне. Вероятно е загинал във войната. Тя така и не получи никакви вести от него, а като не се завърна след войната…

— Но защо…

— Мислела си е, че Гримур ще го убие. Затова се върнала сама. Не искала той да идва да ѝ помага. Това си било неин проблем.

— Но той би трябвало да е знаел, че пастрокът ти ще излиза от затвора, че връзката им се била разчула — каза Ерлендур. — Пастрокът ти е научил за нея, дочул е нещо отнякъде.

— Всъщност те не са можели да знаят за това. Любовната им връзка беше много потайна. А и не знаем как доведеният ми баща бе разбрал за нея.

— А детето…?

— Не са имали представа, че мама е бременна.

Ерлендур и Елинборг дълго време мълчаха, премисляха казаното от Микелина.

— А Томас? — попита след малко Ерлендур. — Какво стана с него?

— Томас почина. Беше едва на петдесет и две. С два развода. Имаше три деца, момчета. Не поддържам връзка с тях.

— Защо не? — попита Ерлендур.

— Той приличаше на баща си.

— Как така приличаше на него?

— Имаше злочест живот.

— Тоест?

— Стана като баща си.

— Искаш да кажеш…?

Елинборг въпросително погледна Микелина.

— Склонен към насилие. Биеше съпругите си. Биеше децата си. Пиеше.

— А връзката му с твоя пастрок? Беше ли…?

— Не знаем — каза Микелина. — Не мисля. Надявам се да не е. Опитвам се да не мисля за това.

— Какво е имал предвид пастрокът ти с това, дето го е казал от гроба? „Направи го“ [81]? Да не би да ѝ се е молел да му помогне? Да не е молел за милост?

— Много сме си приказвали за това с мама. Тя имаше определено обяснение за тия думи, което беше напълно достатъчно за нея, за мен също.

— Какво беше то?

— Той е знаел какъв е бил.

— Не те разбирам — каза Ерлендур.

— Той е знаел какъв е бил и мисля, че дълбоко в себе си е знаел и причината за това, защо е станал такъв, макар и никога да не го каза гласно. Знаехме, че е имал много тежко детство. Някога е бил малко момче и трябва да е имал някаква връзка с това малко момче, с нещо от неговата душа. Дори когато изпаднеше в най-люта ярост и злобата му не щадеше никого, това малко момченце у него му е крещяло да престане.