— Господи! — изстена Сигурдур Оли и затвори телефона.
След три четвърти час Ерлендур се появи със старата си дванайсетгодишна японска миникола в улицата в Гравархолт и я спря пред изкопа. Полицаите вече бяха дошли на мястото и го бяха оградили с жълта лента. Ерлендур се провря под нея. Елинборг и Сигурдур Оли бяха слезли в ямата и стояха до стената от пръст. С тях беше и младият студент по медицина, който се бе обадил, за да съобщи за костите. Майката от празненството за рождения ден бе събрала момчетата и ги бе върнала в къщата. Областният лекар на Рейкявик, пълен човек около петдесетте, закрета надолу по една от трите стълби, които бяха спуснати в изкопа. Ерлендур го последва.
Медиите се бяха заинтересували от намерените кости и край рова се бяха насъбрали множество репортери и вестникари. Както и съседи. Някои от последните вече живееха в квартала, други, които работеха по недостроените си къщи, стояха с чукове и кози крака в ръце, учудени от суматохата. Беше краят на април, мек и прекрасен пролетен ден.
Експертите от техническия отдел работеха, като внимателно разравяха пръстта на стената. Събираха я с малки лопатки и я слагаха в пликове. Горната част на скелета вече се бе показала. Виждаха се ръка, част от гръдния кош и долната страна на челюст.
— Това ли е тузалдаровият човек? — попита Ерлендур и се приближи до стената на рова.
Елинборг погледна Сигурдур Оли, който стоеше зад Ерлендур, посочи главата си с показалец и го завъртя в кръг.
— Вече се обадих в Националния музей — каза Сигурдур Оли и се зачеса по главата, когато Ерлендур му хвърли бърз поглед. — Казаха, че ще пратят археолог. Той вероятно ще може да ни каже какво е това.
— Не трябва ли да извикаме и геолог? — попита Елинборг. — Да се произнесе за вида почва. За положението на костите в почвата. За земните пластове.
— Ти не можеш ли да ни помогнеш? — попита Сигурдур Оли. — Нали си учила точно това!
— Нищо не помня — отвърна Елинборг. — Знам само, че това, кафявото, е почва.
— А онзи не е на никакви два метра под земята — каза Ерлендур. — А на метър, най-много метър и половина. Погребан набързо. И както виждам, това са остатъци от тяло. Не е престоял много дълго тук. Това не е никакъв заселник, никакъв Инголвур [10] Инголвур Артнарсон е викинг, норвежки принц, първият заселник в Исландия. Вследствие на междуособици е обявен „извън закона“ в Норвегия и около 864 г. заедно с млечния си брат се заселва в Исландия на място, наречено от него „Пушещия залив“ — днешния град Рейкявик. — Б. пр.
.
— Инголвур? — попита Сигурдур Оли.
— Артнарсон — допълни Ерлендур за разяснение.
— Защо мислиш, че това е той? — попита областният лекар.
— Не, не мисля, че това е той — отвърна Ерлендур.
— Имам предвид — продължи лекарят, — че това може да е тя. Защо мислиш, че костите са на мъж?
— Добре де, нека е жена — каза Ерлендур и сви рамене. — Все ми е едно. Можеш ли да ни кажеш нещо за тези кости?
— Нищо не се вижда — рече докторът. — Най-добре да говорим, когато ги изровите от земята.
— Поне кажи мъж или жена? На каква възраст?
— Невъзможно е да се каже.
Висок мъж, облечен в исландски вълнен пуловер и джинси, обилно брадясал, с огромна уста и два жълти зъба, стърчащи над сивата брада, се приближи до тях и каза, че бил археологът. Погледа малко действията на експертите и настоятелно помоли да прекратят тази безсмислица. Двамата мъже с лопатките се поколебаха. Бяха облечени в бели комбинезони, с гумени ръкавици и носеха предпазни очила. Ерлендур си помисли, че в тоя вид можеха като нищо да бъдат и работници от някоя атомна централа. Те го погледнаха, очаквайки разпореждането му.
— Трябва да се разкопава отгоре, над него, за бога! — каза мъжът със слонските бивни и вдигна ръце към небето като за молитва. — Да не смятате да го изчоплите с тия лопатки! Кой всъщност ръководи нещата тук?
Ерлендур пристъпи напред.
— Тези кости не са археологическа находка — каза Слонските бивни и подаде ръка. — Скарпхедин се казвам, здравей, но по-добре е да се отнасяме с тях като с такава. Разбираш ли? [11] В исландския език учтивата форма не се използва нито в разговорната, нито в официалната реч. — Б. пр.
— Изобщо не знам за какво говориш — отвърна Ерлендур.
— Костите не са лежали в пръстта повече от шейсет, седемдесет години. Дори може би по-малко. Върху тях все още има дрехи.
— Дрехи ли?
— Да, ето — каза Слонските бивни и посочи с дебелия си пръст. — И по всяка вероятност има и на други места.
Читать дальше