Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Та това беше Снори! — каза тя. — Защо правиш така? Защо си толкова сърдит цял ден?

— Да не би да ми противоречиш? — попита той и отново се приближи към нея. — Видях те през прозореца. Видях как се фръцкаш около него. Като курве!

— Не, не можеш…

Той я удари още веднъж с юмрук в лицето и тя се просна върху шкафа за чинии в кухнята. Всичко се случи толкова бързо, че тя нямаше време да вдигне ръце, за да предпази лицето си.

— Не ме лъжи! — изрева той. — Видях те как го гледаше. Видях те как му се натискаше! Видях го със собствените си очи! Мръсна путко!

Още една дума, която го чуваше да употребява за пръв път.

— Боже мой! — изпъшка тя. Горната ѝ устна се беше сцепила и устата ѝ кървеше, вкусът на кръв се смесваше със солта от сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. — Защо го правиш? Какво съм сторила?

Той се наведе над нея, изглеждаше така, сякаш бе решил да продължава да я бие. От зачервеното му лице се излъчваше някакво безумие. Скръцна със зъби и тропна с единия си крак по пода, преди да се обърне и да излезе с бързи крачки от приземието. Тя остана да стои там, неспособна да разбере какво се бе случило.

Често след това си мислеше за тези мигове и дали нещо би се променило, ако се бе опитала да реагира веднага на насилието, ако се бе опитала да го напусне, да си тръгне и да не се връща никога, вместо да намира причини да упреква самата себе си. Трябва да бе направила нещо, след като той се отнесе с нея по този начин. Нещо, за което тя може би не си даваше сметка, но той го виждаше, и тя можеше да поприказва с него за това, когато той се върнеше и обещаеше, че това няма да се повтори и че всичко ще бъде както преди.

Никога не го бе виждала да се държи по този начин, нито спрямо нея, нито с някого другиго. Той беше спокоен човек, по-сериозен от останалите. Дори малко темерут. Това бе едно от качествата, които тя хареса у него, когато се запознаха. Той беше работник в Кьоус [3] Местност, североизточно от Рейкявик, част от града Мосфелсбайр. при брата на търговеца, за когото тя работеше. Доставяше му различни стоки за бита. Така и се запознаха преди около година и половина. Двамата бяха на една възраст и той разправяше, че щял да напусне работа и вероятно да се залови с риболов. В това имало много пари. Искаше да си купи собствена къща, да си бъде сам на себе си господар. Да си наемен работник, било потискащо, било старомодно и зле платено.

Тя му беше казала, че работата при търговеца ѝ е досадна. Той бил скъперник, задявал трите работнички, а и жена му — дъртата зла вещица, много ги гонела. Каза му още, че нямала някакво специално намерение или цел, към която да се стреми; никога не била обмисляла бъдещето си. Още от пелени не познавала друго освен немотия и борба за насъщния. Общо взето, такъв бил животът ѝ.

Той все по-често си намираше някаква работа при търговеца и стана постоянен гостенин в кухнята при нея. Не мина много време и тя му разказа за детето си, но той отвърна, че знаел за детето ѝ, добави още, че бил поразпитал за нея. Тогава за първи път стана ясно, че проявява интерес към нея и иска да се опознаят по-добре. Тя му каза, че детето ѝ скоро щяло да навърши три годинки, и излезе, за да доведе дъщеря си, която си играеше зад къщата с децата на търговеца.

Като се върна, той я попита защо толкова се била разбързала да има деца и се усмихна, уж че туй беше само добронамерена шега от негова страна. По-късно използваше това, което без никаква милост наричаше „нейна разпуснатост“, за да я пречупи. Никога не наричаше дъщеря ѝ по име, използваше само прякори — казваше ѝ „копеле“ или „саката отрепка“.

Тя изобщо не се беше „разбързала“. Разказа му за бащата на детето ѝ, който се бил удавил в Котлафьордур [4] Фиорд или залив, в южната част на който е разположен Рейкявик. Същото име имат и други два фиорда в Западна Исландия и в Северна Исландия, както и един фиорд във Фарьорските острови. . Бил едва на двайсет и две, когато попаднали на буря и четирима от екипажа се удавили. Точно тогава тя разбрала, че е бременна. Не били женени, тъй че тя едва ли можела да се нарича „вдовица“. Имали намерение да се оженят, но той загинал и тя останала с незаконородено дете.

Той седеше в кухнята и я слушаше. Тя забеляза, че момиченцето ѝ не иска да стои при него. Обикновено детето не се боеше от хора, но сега се държеше здраво за полата на майка си и не посмя да се пусне, когато той го извика да отиде при него. Той измъкна близалка от джоба си и му я подаде, но то се уви още по-плътно в полата на майка си и се разплака — искаше да отиде отново при децата навън. А близалката беше любимото му лакомство.