Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Забеляза, че момиченцето стиска здраво някаква играчка, която в един момент започна да дъвче, като цялото се олигави. Изглеждаше, като да си чеше венците, и той помисли, че вероятно зъбите ѝ са започнали да покарват.

Момиченцето се приближи до него с играчката си в ръце. Младежът се зачуди каква ли може да е тя. Детето седна на дупето си, като трудно запазваше равновесие, и го загледа с отворена уста. Лигите му се точеха надолу по гърдичките. Пъхна отново играчката в устата си, захапа я, после продължи да лази към него. Протегна се напред, започна да прави гримаси и да хихика, тъй че играчката падна от устата му. С известно усилие отново я намери, взе си я и дойде съвсем близо до младия мъж, повдигна се към подлакътника на дивана и застана до него, малко нестабилно, но доволно от себе си.

Той взе странната играчка от детето и я заоглежда. Момиченцето го погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си, и започна да реве с всички сили. На гостенина не му трябваше дълго време, за да разбере, че държи човешка кост, десетсантиметрово парче от ребро. Костта беше жълто-бяла на цвят, овална, а мястото на счупването беше изгладено, така че ръбчетата му вече не бяха остри. Отгоре ѝ имаше малки кафяви петънца като от земна пръст.

Предположи, че държи предната част на ребро от възрастен човек.

Майката чу, че детето плаче с цяло гърло, надникна в стаята и го видя да стои при непознатия до дивана. Остави купата с пуканките и отиде при дъщеря си, вдигна я на ръце и погледна надолу към мъжа, който, изглежда, не обръщаше никакво внимание на ревящото момиченце, нито пък на нея самата.

— Какво става? — попита тя, изпълнена с безпокойство, като се опитваше да успокои детето си.

Говореше високо, мъчейки се да надвика врявата, която вдигаха момчетата.

Мъжът я погледна, бавно се изправи на крака и протегна костта към майката.

— Откъде е взела това? — попита.

— Кое? — отвърна тя.

— Костта — каза той. — Откъде е взела тази кост?

— Каква кост? — повторно попита жената.

Писъците на детето поутихнаха — когато видя костта отново, то се пресегна да я вземе с разкривени от съсредоточаването очи. Стисна костта в ръчичка и започна да я оглежда.

— Мисля, че това е кост — каза мъжът.

Детето я пъхна отново в устата си и се успокои напълно.

— За каква кост говориш? — каза майката.

— За тази, която тя гризе — посочи той детето. — Мисля, че това е човешка кост.

Майката погледна към момиченцето, което доволно дъвчеше костта.

— Това не съм го виждала преди. Какво искаш да кажеш с „човешка кост“?

— Мисля, че това е част от ребро на човек — каза той. — Уча медицина — добави, сякаш да се оправдае. — Сега съм пета година.

— Ребро? Що за простотия е това? Ти ли донесе туй нещо?

— Аз? Не. Не знаеш ли откъде се е появила костта? — попита той.

Майката погледна детето, изведнъж рязко измъкна костта от устата му и я хвърли на пода. Момиченцето отново се разрева. Мъжът вдигна реброто от пода и го разгледа по-обстойно.

— Може би брат ѝ ще знае…

Майката впи в него невярващи очи, после погледна ревящата си дъщеря, после костта, след това през прозореца, откъдето се виждаха няколко недостроени къщи, после — отново костта, непознатия мъж и най-накрая — сина си, който излетя от една от детските стаи.

— Тоти — извика тя, но момчето не ѝ обърна никакво внимание.

Тя се гмурна в тълпата от деца и с известно усилие измъкна оттам своя Тоти, след което го накара да застане пред студента по медицина.

— Твое ли е това нещо? — попита тя момчето, а мъжът му подаде костта.

— Намерих си го — отвърна хлапакът, който не искаше да пропусне и един миг от веселбата за рождения си ден.

— Къде? — попита отново майка му.

Остави малката на пода и момиченцето втренчи в нея очи, колебаейки се дали да не ревне отново.

— Ми навън — отговори момчето. — Това е хубав камък. Даже си го измих.

Хлапакът дишаше задъхано. Капчица пот се спускаше по бузата му.

— Къде навън? — попита майка му. — Кога? Какви си ги вършил?

Момчето погледна майка си. Не беше сигурно дали не е направило някоя беля и сега се чудеше каква ли би могло да бъде.

— Мисля, че беше вчера. Там, в изкопа на края. Станало ли е нещо?

Майка му и непознатият мъж се спогледаха.

— Можеш ли да ми кажеш къде точно го намери? — попита тя.

— Ох, сега е рожденият ми ден! — измрънка той.

— Ела — каза майка му, — покажи ни къде го откри.

Тя вдигна детето от пода и побутна момчето пред себе си в посока към външната врата. Мъжът тръгна плътно зад тях.