Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Как разбра, че това е човешка кост? — попита Ерлендур. — Можеше да бъде от овца например.

— Ами да, не беше ли по-вероятно да е от овца? — попита Сигурдур Оли, типично градско момче, което не знаеше нищо за исландските домашни животни.

— И дума не можеше да става — отвърна студентът по медицина. — Правил съм аутопсии, изобщо нямах никакво съмнение.

— Можеш ли да ни кажеш колко време костите са престояли в земята? — попита Ерлендур.

Знаеше, че ще получи становище от геолога, когото Елинборг извика, от археолога и от съдебния лекар, но му се стори добре да чуе и мнението на студента.

— Разгледах костите в пръстта и според степента на разлагане вероятно говорим за около седемдесет години. Не много повече. Но не съм специалист.

— Не си, точно така — каза Ерлендур. — Археологът предположи също толкова, а и той не е специалист.

Обърна се към Сигурдур Оли.

— Трябва да проверим сводките за изчезнали от това време, може би от хиляда деветстотин и трийсета или четиресета година. Дори и от по-рано. Да видим какво ще намерим!

Ерлендур стоеше до изкопа, облян от лъчите на вечерното слънце, и гледаше на север към Мосфелсбайр, Котлафьордур и Ешия [18] Планина от вулканичен произход, на около 10 км северно от Рейкявик. Най-високият ѝ връх е 914 м надморска височина. . Виждаше колите по шосе „Запад“ под Улварсфетл [19] Субглациално възвишение, което се намира между Рейкявик и Мосфелсбайр в югозападната част на Исландия, с височина 295 метра. , които пътуваха към Рейкявик. Чу шум от автомобил, който се приближаваше към изкопа. От превозното средство излезе пълен мъж на възрастта на Ерлендур, около петдесетте, облечен в късо синьо яке и с фуражка на главата. Новодошлият тръшна вратата на колата и погледна към Ерлендур и полицейския автомобил, после към безпорядъка около изкопа и накрая към палатката, която скриваше скелета.

— Ти да не си от данъчните? — попита той грубиянски и тръгна към Ерлендур.

— Данъчните? — изненада се Ерлендур.

— Човек няма мира от вас — каза човекът. — Призовка ли носиш, или…

— Ти ли си собственикът на този парцел? — попита Ерлендур.

— Кой си ти? Каква е тази палатка? Какво става тук?

Ерлендур обясни на човека, който се представи като Йон, какво се бе случило. Стана ясно, че този Йон е строителен предприемач и собственик на земята. Почти бил фалирал и данъчните често му дишали във врата. От известно време работата по изкопа била прекратена, но той редовно идвал да проверява дали не са нанесени някакви повреди по кофража от проклетите деца в новия квартал, които като хлебарки пълзели из строежите. Той не бил гледал новините и не бил чул за откриването на скелета. Мъжът хвърляше невярващи погледи към изкопа, докато Ерлендур му обясняваше какво са направили от полицията и археолозите.

— Не знам за такова нещо, а и работниците със сигурност не са видели кости. Това да не е някой древен гроб? — попита Йон.

— Все още не знаем — каза Ерлендур, който не искаше да разкрива повече подробности. — Знаеш ли нещо за земята на изток? — попита и посочи към касисовите храсти.

— Знам единствено, че тази земя става за застрояване. Не мислех, че ще доживея да видя Рейкявик да се разшири чак до тук.

— Може би градът се разраства прекалено много — каза Ерлендур. — Знаеш ли дали в Исландия расте касис в диво състояние?

— Касис? Нямам никаква идея. Никога не съм чувал.

Поговориха още малко, преди Йон да пожелае „довиждане“ и да отпътува с колата си. Ерлендур остана с впечатлението, че събеседникът му е на път да загуби земята, притискан от кредиторите си, освен ако не успееше да получи нов заем.

Ерлендур реши да се прибира вкъщи. Вечерното слънце оцвети западния небосвод в красива руменина, която се разстла над морето и над земята. Беше започнало да застудява.

Ерлендур се приближи до мястото на изкопните работи и се завзира в тъмната земя, подритвайки с крак пръстта. После закрачи бавно из района, без да е сигурен защо се шляе така. Нищо не го чакаше вкъщи, мислеше си. Нямаше семейство, което да го посрещне, нямаше жена, да му каже как е минал денят ѝ. Нямаше деца, които да му разказват как върви училището. Само един вехт телевизор, кресло, скъсан килим на пода, опаковки от бърза храна в кухнята и стени, покрити с книги, които той четеше в самотата си. Повечето от тях бяха за изчезнали хора в Исландия, за патилата на пътници в някогашната пустош или за смъртни случаи в планините.