Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— Ева Линд се нуждае от помощ, а аз не знам къде е — продължи той.

— Помощ?

— Мисля, че нещо ѝ се е случило.

— Моя ли е вината?

— Вината? Не. Това не е…

— Да не мислиш, че аз не се нуждаех от помощ? Сама с две деца. Теб те нямаше да ми помогнеш.

— Хал…

— И сега децата ти са напълно пропаднали. И двете. Разбра ли какво е това, което стори? Което ни причини? Което причини на мен и децата ти?

— Но ти отказа да ми разрешиш да се виж…

— Да не мислиш, че на мен не ми се е налагало да я спасявам милион пъти? Да не мислиш, че не се е налагало да бъда вечно на нейно разположение? Къде беше ти тогава?

— Халдора, аз…

— Проклет негодник! — избухна тя и тресна слушалката.

Ерлендур се наруга, задето ѝ се беше обадил. Седна в колата си и подкара към Вогар. Спря пред запуснат блок с няколко приземни апартамента, наполовина построени в земята. Позвъни на звънец, който висеше от касата на вратата на един от апартаментите. Не чу да се звъни вътре и почука на вратата. Нетърпеливо чакаше да чуе стъпки и вратата да се отвори, но нищо не се случи. Хвана дръжката. Вратата не бе заключена и Ерлендур предпазливо влезе. Първо попадна в малко преддверие и чу слаб детски плач, който идеше някъде от вътрешността на жилището. Щом приближи стаята, го блъсна силна миризма на урина и изпражнения.

На пода в стаята седеше момиченце на около годинка, напълно изтощено от рев. Хълцукаше сърцераздирателно, беше по голо дупе и носеше единствено мръсна фланелка. Подът беше покрит с тенекиени кутии бира, шишета от водка, опаковки от готова храна и разни млечни продукти. Последните се бяха вкиснали и вонята на кисело се смесваше с тази на изпражненията на детето. Нищо друго нямаше в стаята, освен прокъсан диван, на който лежеше гола жена с гръб към Ерлендур. Момиченцето не му обърна никакво внимание, докато той пристъпяше в посока към дивана. Хвана китката на жената и напипа пулс. По ръката ѝ имаше следи от игли.

До дневната имаше кухня и от другата страна още едно малко помещение, където Ерлендур намери одеяло, с което покри голата жена на дивана. Вдигна детето от пода и го занесе в банята. Изми го внимателно с топла вода и го зави в кърпа. Детето престана да плаче. Мястото между крачетата му беше силно възпалено от урината. Ерлендур видя, че детето е гладно, но нямаше нищо годно за ядене, освен шоколада, който той носеше в джоба на палтото си. Отчупи едно парченце и го подаде на момиченцето, докато му говореше успокоително. Забеляза, че по ръчичките и гръбчето на детето има рани. Намръщи се.

Видя малка детска кошарка, изхвърли от нея бирените кутии и опаковки от хамбургери и внимателно положи детето в леглото. Кипеше от гняв, когато се върна в дневната. Не знаеше дали безформеното нещо на дивана беше майката на детето, пък и не го интересуваше. Вдигна жената на крака, придържеше я, докато я водеше към банята, където я остави на пода под душа. Започна да я облива с леденостудена вода. Жената беше като мъртва в ръцете му, но когато студената вода я заля, се събуди, започна да се гърчи, да се задъхва и да пищи, като се опитваше да се предпази от ледената струя.

Ерлендур я полива доста време, преди да затвори крана на душа, наметна я с одеялото и я поведе към стаята, където я остави да седне на дивана. Тя вече беше дошла на себе си, но бе объркана и гледаше Ерлендур с тъп поглед. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нещо. Изведнъж се досети какво.

— Къде е Пертла? — попита, треперейки под одеялото.

— Пертла? — отвърна Ерлендур с гняв. — Това да не е кутре?

— Къде е момиченцето ми? — повтори жената.

Беше към трийсетгодишна, с късо подстригана коса и с разтекъл се по лицето ѝ грим. Горната ѝ устна бе подута, имаше голяма цицина на челото, а дясното ѝ око бе посинено.

— Нямаш никакво право да питаш за нея — каза Ерлендур.

— К’во?

— Да си гасиш цигарите върху детето!

— А? Не. Кой…? Кой си ти?

— Или това е онзи, който те бие?

— Да ме бие? К’во? Кой си ти?

— Смятам да взема Пертла от теб — каза Ерлендур. — И мисля да открия човека, който ѝ е причинил това. Тъй че ти трябва да ми кажеш две неща.

— Да ми я вземеш?

— Тук живееше едно момиче преди няколко месеца, може би година. Знаеш ли нещо за нея? Казва се Ева Линд. Слабичка, с черна коса…

— Пертла е непослушна. Реве. Непрестанно.

— Аха, горката ти…

— И той полудя.

— Да започнем с Ева Линд. Познаваш ли я?

— Не ми я вземай! Плийз!

— Знаеш ли къде е Ева Линд?

— Ева се изнесе преди няколко месеца.