Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Атли не тичаше всъщност кой знае колко бързо, нито пък издържа да бяга дълго време. Озърна се и видя, че Ерлендур го следва, опита се да ускори бягането, но бе останал напълно без сили. Ерлендур бързо го настигна и така го блъсна, че Атли се просна с хленч на земята. Две шишенца с хапчета изпаднаха от джобовете му и Ерлендур ги вдигна. Като че ли бяха екстази. Съблече якето на Атли, при което се чу подрънкване и на други шишенца. Пребърка джобовете на палтото и се оказа, че с това, което държеше в ръцете си, можеше да оборудва един доста представителен аптечен шкаф.

— Те… ще… ме убият — запъхтяно проплака Атли и стана от земята.

Наоколо нямаше много минувачи. Едно семейство на средна възраст на другия тротоар се бяха спрели да видят какво става, но побързаха да се махнат, щом Ерлендур започна да вади шишенце след шишенце.

— Все ми е едно — каза Ерлендур.

— Не ми ги вземай. Нямаш представа какви са те…

— Кои?

— Това е последният ми шанс — изпъшка Атли и от носа му потече сопол.

— Изобщо не ми пука за твоя шанс. Кога видя Ева Линд за последно?

Атли подсмръкна силно и внезапно загледа съсредоточено Ерлендур, сякаш бе видял възможност за измъкване.

— Окей.

— Какво?

— Ако ти кажа за Ева, ще ми дадеш ли нещата? — попита.

Ерлендур се замисли.

— Ако знаеш нещо за Ева Линд, ще ти ги дам. Но ако ме лъжеш, ще се върна и ще те ползвам като трамплин за скачане.

— Окей, окей. Ева дойде днес при мен. Ако я видиш, да знаеш, че ми дължи много пари. Отказах да ѝ давам повече. Не снабдявам бременни момичета.

— Естествено! — каза Ерлендур. — Ти си имаш принципи.

— Дойде при мен с вирнатия си корем да ми реве, започна нещо да чупи стойки, като отказах да ѝ дам, и след това си тръгна.

— Знаеш ли накъде?

— Нямам идея.

— Къде живее?

— Тя е едно курве без пари. А аз трябва да намеря пари, разбираш ли, иначе ще ме убият.

— Знаеш ли къде живее тя?

— Живее? Тя само се скита. Скита се насам-натам и крънка. Мисли си, че може да го получи безплатно. — Атли изпръхтя презрително. — Все едно че някой ще ѝ даде ей така. Ще ѝ направи подарък.

Заради липсващите предни зъби Атли леко фъфлеше. Приличаше на голямо дете, което се опитва да се държи като мъж.

Носът му отново протече.

— Къде може да е отишла? — попита Ерлендур.

Атли погледна полицая и подсмръкна.

— Ще ми върнеш ли нещата?

— Къде е тя?

— Ще си получа ли нещата обратно, ако ти кажа?

— Къде е?

— Ще си ги получа ли?

— Ако не ме лъжеш. Къде е тя?

— С нея имаше едно момиче.

— Кое?

— Знам къде живее.

Ерлендур пристъпи към него.

— Ще си получиш всичко обратно. Кое е това момиче?

— Казва се Рака. Живее тук наблизо, на „Тригвагата“. Най-горе в голямата сграда срещу кея.

Атли колебливо протегна ръка.

— Окей? Ти обеща. Върни ми нещата. Обеща.

— Няма начин да ти върна тия боклуци, тъпако — каза Ерлендур. — Ама никакъв! И ако имах повече време, щях да те закарам на „Квервисгата“ [25] Тази улица е един от основните входове към центъра на града. На нея се намира Главното полицейско управление, т. нар. Полицейска станция 5, в Рейкявик. То обслужва града на запад от улица „Снорабройт“ и целия квартал „Селтярнарнес“. В Полицейска станция 5 се помещават още Разследващата полиция, Техническият отдел на полицията и Пътната полиция. и да те натикам в някоя килия. Тъй че все пак печелиш нещо от всичко това.

— Не, те ще ме убият! Недей! Върни ми нещата, плийз! Върни ми ги!

Но Ерлендур вече си бе тръгнал. Остави го да подсмърча, облегнат на стената на къщата, да проклина и да си блъска главата в стената в безсилна ярост. Ерлендур дълго време чуваше проклятията, които за негово най-голямо учудване бяха адресирани към самия Атли.

— Проклет идиот, глупак си ти, глупак, глупак, скапан глупак…

Обърна се и видя как Атли си удря яка плесница.

Малко момче, може би на четири години, облечено само в долнището на пижама, с боси крака и мръсна коса, отвори вратата и се загледа в Ерлендур. Той се наведе към детето, но щом протегна ръка, за да го погали по бузата, то се дръпна. Ерлендур го попита дали майка му си е вкъщи. Не получи отговор, детето само го наблюдаваше с изучаващ поглед.

— Ева Линд при теб ли е, приятел? — попита той момченцето.

Ерлендур имаше усещането, че времето му е на привършване. Около два часа бяха минали от обаждането на Ева Линд. Опитваше да отблъсне мисълта, че ѝ се е притекъл на помощ твърде късно. Мъчеше се да си представи в каква каша се е забъркала дъщеря му, но скоро престана да се самоизмъчва и се съсредоточи в търсенето. Знаеше с кого е била при Атли надвечер. Знаеше, че се приближава към нея.