Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

— И кой си ти, баща ѝ ли? — попита Бати насмешливо и се изхили.

Ерлендур го погледна, запита се по какъв начин се сграбчва една толкова малка глава. Бати усети, че е попаднал право в целта, случайно, както обикновено, и усмивката замръзна на лицето му. Бавно отстъпи крачка назад.

— Ти ченгето ли си? — попита той и Ерлендур кимна с глава.

— Това място е напълно законно.

— Изобщо не ме интересува. Знаеш ли нещо за Ева Линд?

— Да не е изчезнала?

— Не знам — отвърна Ерлендур. — За мен е изчезнала. Обади ми се одеве и помоли за помощ, но не знам къде да я открия. Казаха ми, че ти я познаваш.

— Известно време ходихме с нея, тя не ти ли каза това?

Ерлендур поклати глава.

— Невъзможно е човек да ходи с нея. Тя е напълно сбъркана.

— Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Отдавна не съм я виждал. Тя те мрази, нали знаеш?

— Когато ходеше с нея, кой ѝ осигуряваше наркотика?

— Имаш предвид кой ѝ беше дилърът?

— Дилърът, да.

— Смяташ да го закопчаеш?

— Не смятам да закопчавам никого. Трябва да намеря Ева Линд. Можеш ли да ми помогнеш, или не?

Бати се замисли. Не беше длъжен да помага на този човек, нито пък на Ева Линд. А и тя можеше да върви по дяволите, ако питаха него. Но имаше нещо в изражението на това ченге, което му подсказваше, че е по-добре да му е съюзник, отколкото враг.

— Не знам нищо за Ева — каза. — Говори с Атли.

— Атли?

— Не му казвай, че аз съм те пратил!

Ерлендур подкара автомобила си към най-старата част на града, долу към пристанището. Мислеше за Ева Линд и за Рейкявик. Не беше кореняк рейкявикчанин и не се възприемаше за такъв, макар и по-голямата част от живота си да бе прекарал в столицата и да бе станал свидетел на нейното разширение през заливи и планини, пропорционално на обезлюдяването другаде из страната. Съвременният град бъкаше от хора, които не искаха повече да живеят в провинцията или по рибарските селища, или пък не можеха да живеят повече там и прииждаха към града, за да започнат нов живот, но изгубваха корените си и оставаха без минало и със съмнително бъдеще. Ерлендур така и не хареса живота в този град. Чувстваше се като чужденец.

Атли беше около двайсетгодишен, кокалест, с рижа коса и червендалесто лице, целият в лунички. Предните му зъби липсваха, лицето му беше изпито, изглеждаше болнав и кашляше лошо. Той бе там, където и Бати предположи — седеше в „Кафе Ойстурстрайти“, сам на масата, с празна чаша от бира пред себе си. Приличаше на заспал, главата му висеше надолу, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Носеше мръсно зимно яке с кожена яка. Бати го беше описал добре. Ерлендур седна на масата.

— Ти ли си Атли? — попита той, но не получи отговор.

Огледа се, мястото беше мрачно, тук-таме имаше хора по масите. От високоговорителя се разнасяше скръбна песен за погубена любов, изпълнявана от някакъв жалък кънтри певец. Барманът, човек на средна възраст, седеше от вътрешната страна на бара върху висок стол и четеше „Ледените хора“ [23] „Сага за ледените хора“ е поредица от 47 романа на норвежко-шведската фентъзи писателка Маргрит Сандемо, която започва да ги пише през 1980 година. Поредицата разказва за проклятие, което следва рода на Ледените хора от XVI в. до наши дни. Романите добиват такава популярност в Исландия, че започват да се кръщават деца с имената на герои от сагата, каквито не са били ползвани дотогава в страната. .

Ерлендур повтори въпроса си и побутна човека по рамото. Той се събуди и тъпо погледна нагоре.

— Още една бира? — попита Ерлендур и пробва да установи колко широко може да се усмихне.

Получи се само гримаса.

— К’ъв си ти бе? — попита Атли.

Продължаваше да гледа тъпо. Дори не направи опит да прикрие идиотското си изражение.

— Търся Ева Линд. Аз съм баща ѝ и бързам. Тя ми се обади и помоли за помощ.

— Ти ли си ченгето? — попита Атли.

— Да, аз съм ченгето — отвърна Ерлендур.

Атли се понадигна и се огледа плахо наоколо.

— Защо питаш мен?

— Знам, че познаваш Ева Линд.

— Откъде знаеш?

— Знаеш ли къде е?

— Ще почерпиш ли по бира?

Ерлендур го гледаше и се чудеше дали точно това е правилният метод, който може да приложи, но реши да остави нещата така, нямаше много време. Стана и с твърди стъпки се отправи към бара. Барманът му хвърли неприветлив поглед над „Ледените хора“, остави книгата и неохотно стана от стола. Ерлендур помоли за голяма бира. Бъркаше се за портмонето, когато забеляза, че Атли е изчезнал. Огледа се бързо и видя, че външната врата се затваря. Остави бармана с пълната чаша бира, изтича навън и видя Атли да бяга с все сили към „Грьотаторп“ [24] Най-старият квартал в Рейкявик. Буквално означава „Каменното село“ и името идва от стара ферма „Грьоти“ (скала, камък), която се е намирала на това място. Кварталът е възникнал преди въвеждането на изискванията за градска архитектура в Рейкявик, поради което улиците и постройките в него са нестандартни. .