Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Изведнъж усети, че се спъва в нещо. В някакво камъче в почвата. Подритна го лекичко няколко пъти, но то не помръдна. Наведе се и внимателно започна да разравя с ръце пръстта. Скарпхедин му беше казал, че нищо не бива да се мести, докато археолозите не са дошли. Ерлендур колебливо дръпна камъчето, но не успя да го извади от земята.

Започна да рови по-надълбоко. Ръцете му се бяха окаляли напълно, когато стигна до второ също такова камъче, а после до трето, четвърто и пето. Застана на колене и започна да хвърля пръст на всички страни. Нещото започна да се очертава все по-ясно. Скоро Ерлендур разпозна ръка. Пет пръста и длан — кости, стърчащи от земята. Бавно се изправи.

Петте пръста стояха разперени, сякаш този, който лежеше долу, се беше протегнал да хване нещо или да се защити, или може би да моли за пощада. Ерлендур стоеше като ударен от гръм. Костите се протягаха към него от пръстта като някакъв мълчалив зов за помощ и в хладината на вечерта по тялото му пробяга тръпка.

„Жив“, помисли си той. Погледна над храстите касис и извика:

— Нима си бил жив?

В същия миг иззвъня мобилният му. Отне му известно време да изплува от мислите си във вечерната тишина и да осъзнае, че телефонът му звъни. Бръкна в джоба на палтото си и извади апарата. Първоначално не чуваше нищо, освен шум и пращене.

— Помогни ми! — каза глас, който той разпозна веднага. — Плийз! [20] Please! (англ.) — „моля!“. — Б. пр.

И връзката се разпадна.

Телефонът му показваше номерата на входящите обаждания, но този път на малкия екран пишеше anonym . Беше Ева Линд. Дъщеря му. Ерлендур втренчено се взираше в телефонния апарат с изписана на лицето му болка, сякаш беше някакъв шип, пробол дланта му. Не върна обаждането. Ева Линд имаше номера на телефона му, а и последното, което помнеше, когато разговаряха миналия път, бе, че тя му се обади, за да му каже, че не желае да го вижда повече. Тогава се бе вцепенил, не знаеше какво да прави и зачака повторно обаждане, което така и не дойде.

Ерлендур скочи на крака и тръгна към колата си.

Не беше чувал Ева Линд през последните два месеца. Само по себе си в това нямаше нищо неестествено. Дъщеря му живееше живота си, без той да има възможност да се меси много в него. Тя наближаваше трийсетте. И се дрогираше. При последната им среща се скараха за пореден път. Беше в неговия апартамент, тя изхвърча от вратата с думите, че баща ѝ бил отвратителен.

Ерлендур имаше и син, Синдри Снайр, който рядко общуваше с баща си. Той и Ева Линд бяха малки, когато Ерлендур се изнесе от къщи и ги остави на майка им. Съпругата му никога не му го прости и след развода не му позволи да се вижда с децата. Той я остави да решава сама, за което все повече съжаляваше. Децата му го потърсиха сами, когато поотраснаха.

Прохладният пролетен здрач се бе спуснал над Рейкявик, когато той подкара колата си от „Тузалдаркверви“ към шосе „Запад“ и от там към града. Увери се, че телефонът му е включен, и го остави на предната седалка. Ерлендур не знаеше много за личния живот на дъщеря си и нямаше дори и най-малка идея къде да започне да я търси, докато не се сети за приземното жилище във Вогар [21] Малка община, източно от Рейкявик в посока към Кеплавик, където се намира международното летище на страната. , където Ева Линд бе живяла преди около година.

Първо реши да провери дали не е отишла в неговия апартамент. Обиколи блока на бегом, после се втурна във входа. Ева Линд имаше ключ от жилището му. Когато се качи в апартамента, я извика по име, но тя не беше там. Помисли дали да се обади на майка ѝ, но се отказа. Та те не си бяха говорили почти две десетилетия. Взе телефона и се обади на сина си. Знаеше, че братът и сестрата поддържат връзка, макар и не много често. Взе номера на мобилния на Синдри от „Услуги“. Оказа се, че Синдри е на работа някъде в провинцията и нямаше представа какво се е случило със сестра му.

Ерлендур се колебаеше.

— По дяволите! — изпъшка той.

Отново се обади на „Услуги“ и взе номера на бившата си жена.

— Ерлендур е — каза той, когато тя вдигна телефона. — Мисля, че Ева Линд е попаднала в някаква беда. Знаеш ли къде може да е?

Телефонът мълчеше.

— Тя ми се обади да търси помощ, но връзката се разпадна и не знам къде е. Мисля, че нещо ѝ се е случило.

Бившата му жена не отговаряше.

— Халдора?

— Обаждаш ми се след двайсет години?

Той усети студената омраза в гласа ѝ, все още жива след всичките тия години, и разбра, че беше направил грешка.