Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Пътуването с автобус щеше да струва скъпо за нея и децата, а той ревниво къташе всяка крона, която припечелваше с работата си на пристанището. Известно време тя събираше пари, докато реши, че има вече достатъчно за пътуването. Взе дрехи за децата, така че да се поберат в една малка пътна чанта, няколко лични вещи и количката, която поправи и която Микелина все още можеше да ползва. Тръгна от къщи с бързи крачки към автогарата, като се оглеждаше уплашено, сякаш очакваше да го види на следващия ъгъл на улицата.

Той се прибра по обяд, както винаги, и веднага разбра, че го е напуснала. Тя знаеше, че яденето трябва да е винаги готово, когато той се прибере, и никога не си бе позволявала да закъснее с него. Забеляза, че количката я няма. Гардеробът стоеше отворен, пътната чанта липсваше. Втурна се към сградата на Армията на спасението, спомняйки си предния ѝ опит за бягство, и когато му казаха, че не е идвала тук, започна да буйства. Не им повярва и се втурна в сградата, провери всички стаи, плюс мазето. Не ги намери и се нахвърли върху управителя на сградата, капитан от армията, събори го на земята и го заплаши, че ще го убие, ако не му каже веднага къде са те.

Накрая разбра, че не са идвали да търсят помощ в Армията на спасението, и хукна да я търси из града. Като побеснял обикаляше магазините и гостилниците, но никъде не можа да я открие. Яростта и отчаянието му нарастваха все повече с напредването на деня. Когато се прибра вкъщи, не бе на себе си от злоба. Обърна всичко с главата надолу в жилището им с надеждата да намери нещо, което да му подскаже накъде е отишла, след това се втурна към домовете на двете ѝ приятелки от времето, когато още работеше за търговеца. Нахлу в къщите им, взе да я вика по име, нея и децата, след туй изчезна без дума за извинение.

Рейсът им пристигна в Сиглуфьордур в два часа през нощта, бяха пътували почти целия ден без прекъсване. Спираха на три места, където пътниците да се поразтъпчат, да хапнат приготвената за път храна или да си купят нещо от лавките. Тя беше взела хляб и мляко в бутилка, но огладняха отново, когато стигнаха в Хаганесвик във Фльоут [30] Cелище в Северна Исландия, във фиорда Скагафьордур. , където ги чакаше ферибот, за да ги превози до Сиглуфьордур. И ето че стоеше на площадката за автомобили на пристана с двете си деца в студената нощ! Откри рибарските общежития и управителят я насочи към стая, в която имаше едно легло. Даде ѝ допълнително дюшек за пода и две одеяла. Тук спаха в първата нощ на свободата си. Двете деца заспаха в мига, в който легнаха на дюшека, а тя се взираше в мрака от леглото и не можеше да спре да трепери. Накрая не издържа и избухна в плач.

Той я намери няколко дни по-късно. Едничката възможност, която му хрумна, бе, че са напуснали града. И вероятно това е станало с автобус. Отиде на автогарата и започна да разпитва. Накрая разбра, че жена му и децата са взели междуградския рейс до Сиглуфьордур. Говори с шофьора, който много добре си спомняше жената с двете деца, особено сакатото момиче. Той взе следващия автобус на север и пристигна в Сиглуфьордур малко след полунощ. Обиколи рибарските къщички и накрая я откри спяща в стаичката, след като събуди управителя на общежитието и той му посочи къде да я търси. Обясни на управителя, че била дошла преди него в града, но вероятно нямало да се застояват дълго.

Промъкна се в бунгалото. Приглушена светлина влизаше от улицата през малкото прозорче. Прекрачи спящите деца на дюшека върху пода и се надвеси над нея, докато лицата им почти се докоснаха. Побутна я. Тя спеше непробудно и той я бутна втори път по-силно. Тя отвори очи. Той се усмихна, когато видя неприкрития ужас в очите ѝ. Тя понечи да извика, но той запуши устата ѝ с ръка.

— Наистина ли си мислеше, че ще ти се получи? — просъска той заплашително.

Тя гледаше към него с изцъклени очи.

— Наистина ли си мислеше, че това е толкоз лесно?

Тя бавно поклати глава.

— Знаеш ли какво най-много ми се ще да направя сега? — изсъска той през стиснатите си зъби. — Иска ми се да закарам момичето ти тука горе в планината, да я убия и да я заровя в земята, тъй че никой да не я намери. После ще кажа, че тя ще да е пропълзяла към морето, бедничката. И знаеш ли какво? Ще го направя. Ще го направя веднага. Ако гъкнеш, ще пречукам и момчето. Ще кажа, че е отишъл след нея в морето.

Тя нададе тих вой и завъртя широко отворените си очи към децата. Той се усмихна. Дръпна си ръката от устата ѝ.

— Никога повече няма да правя така — изпъшка тя. — Никога. Никога няма да направя това пак. Извинявай! Извинявай! Не знам какво съм си мислела. Извинявай. Аз съм сбъркана. Знам го. Луда съм. Не си го изкарвай на децата. Бий мен. Пребий ме. Колкото искаш и колкото можеш повече. Бий ме колкото можеш по-здраво. Ако искаш, можем да излезем навън.