Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Той успя да ѝ избие и малкото самоуважение, което имаше. Тя беше сдържана по природа, стеснителна, винаги готова да угоди на всички, да помогне и услужи, беше дори прекалено покорна. Притеснено се усмихваше, ако някой я заприказваше, и трябваше да направи усилие, за да не изглежда твърде срамежлива. Той възприемаше това като проява на малодушие и черпеше енергия от издевателствата си над нея. Накрая не остана нищо от личността ѝ. Цялото ѝ съществуване се въртеше около него. Трябваше да задоволява капризите му. Да му слугува. Престана да се грижи за себе си, както правеше преди. Престана да се поддържа и да мисли за външния си вид. Под очите ѝ се появиха торбички, кожата на лицето ѝ увисна и посивя. Раменете ѝ се свлякоха, главата ѝ клюмна на гърдите ѝ, сякаш се боеше да вдигне очи нагоре. Изгубила блясък и цвят, някога гъстата ѝ красива коса сега бе винаги мръсна и разчорлена. Подстригваше я сама с кухненската ножица, когато ѝ се стореше, че е станала прекалено дълга.

Или когато на него му се стореше.

„Отвратителна мърла“, така я наричаше.

Археолозите продължиха разкопките рано сутринта на следващия ден след откриването на костите. Полицаите, които бяха дежурили през нощта, им показаха къде Ерлендур бе изчовъркал ръката от земята. Скарпхедин доста се разлюти, като видя как Ерлендур беше разровил пръстта. „Проклети аматьори“, чуваше се да мърмори в брадата си чак до следобеда. В неговото съзнание разкопките бяха един вид свещенодействие — земните пластове трябваше внимателно да се отгръщат един след друг, докато цялата история на онова, което лежеше отдолу, не се изяснеше и тайните му не се разкриеха. Всяка дреболия имаше значение, всяка бучка пръст можеше да съхранява важно доказателство и некадърниците можеха да съсипят изключително важни сведения.

Докато разпореждаше на хората си какво да правят, той изля цялото това сърдито назидателно слово върху Елинборг и Сигурдур Оли, които нямаха никаква вина. Заради свръхпрецизните методи на археолозите работата вървеше много бавно. Над района надлъж и нашир бяха опънати ленти, за да се отделят различните участъци по определен ред. Най-важно беше при разравянето да не се променя положението на скелета и археолозите се погрижиха ръката да не се размести, докато я откопаваха и докато преглеждаха щателно всяка бучка пръст.

— Защо ръката стои изправена нагоре? — попита Елинборг, като спря Скарпхедин, който тъкмо профучаваше покрай нея.

— Невъзможно е да се каже — каза Скарпхедин. — В най-лошия случай този, който лежи тук, е бил все още жив, когато са го заравяли, и се е опитвал да окаже някаква съпротива. Опитвал се е да се изрови.

— Жив! — изпъшка Елинборг. — Да се изрови?

— Не е задължително да е станало така. Не е изключено ръката да е била в това положение, когато трупът е бил положен в земята. Прекалено рано е да се твърди каквото и да било. И не ми се пречкай сега.

Сигурдур Оли и Елинборг се учудиха, че Ерлендур го няма при разкопките. Той определено беше непредсказуем и от него можеше да се очаква всичко, но те знаеха, че случаите с изчезнали хора от миналото и настоящето му бяха слабост, и скелетът в земята можеше да се окаже ключът към някое старо дело, което Ерлендур с радост би изровил от пожълтелите доклади. Щом премина обед, Елинборг започна да му звъни на домашния и мобилния телефон, но без успех.

Около два часа следобед мобилният на Елинборг звънна.

— Горе ли си? — попита дрезгав глас.

Тя веднага го разпозна.

— Къде си?

— Ще се забавя малко. При изкопа ли си?

— Да.

— Виждаш ли храстите? Мисля, че са касис. На около трийсетина метра на изток от изкопа са, почти по права линия, и леко на юг.

— Касис? — Елинборг присви очи, докато се оглеждаше за храстите. — Да — каза тя, — виждам ги.

— Засадени са били там някога, трябва да е било отдавна.

— Да.

— Разбери защо! Дали някой е живял там, дали в миналото там не е имало къща. Отиди до архитектурния отдел на общината и намери чертежи и скици на района, дори въздушни снимки, ако имат. Може би ще трябва да преровиш документите от началото на века докъм хиляда деветстотин и шейсета година поне. Дори за по-дълъг период.

— Мислиш, че е имало къща тук, в това каменисто поле ли? — попита Елинборг и се огледа наоколо.

Дори не се опита да прикрие съмнението си.

— Мисля, че трябва да проверим това. Какво прави Сигурдур Оли?

— Рови се в документи за изчезнали хора от времето след войната, просто така, за да започнем с нещо. Чакаше те. Каза, че ти изпитваш особена радост от подобно кълване в стари документи.