Арнальдур Индридасон - Гробна тишина

Отчаянието ѝ го изпълни с отвращение.

— Ти искаш това — каза. — Искаш го. И затова ще направим, както го искаш.

Той понечи да се протегне към Микелина, която спеше до Симон, но тя сграбчи ръката му, обезумяла от ужас.

— Виж! — извика тя и започна да се бие в лицето. — Гледай! — Тя сграбчи косите си. — Гледай!

Изправи се в леглото и се метна назад към желязната табла на кревата. И дали го искаше, или не, но се нокаутира и се свлече в безсъзнание пред него.

Автобусът потегляше обратно на юг веднага на следващата сутрин. Тя няколко дни беше осолявала селда и имаше да взема малко пари. Беше работила на площадката, откъдето можеше да гледа децата си, докато си играят наоколо или когато оставаха в бунгалото. Той отиде с нея и обясни на бригадира, че трябвало да заминат обратно в Рейкявик, били получили новини, които променили плановете им, и тя имала да взема някакви пари. Бригадирът написа нещо на лист хартия и ги насочи към канцеларията. Погледна я, докато ѝ подаваше листа. Остана с впечатлението, че тя иска да каже нещо. Погрешно прие страха ѝ за свенливост.

— Всичко наред ли е? — попита бригадирът.

— Всичко ѝ е в пълен ред — рече той и наперено се отдалечи заедно с нея.

Когато пристигнаха отново в приземното жилище в Рейкявик, той дори не я докосна. Тя стоеше облечена в бедняшкото си палто, с пътната чанта в ръка и очакваше побоя, но както никога досега, нищо подобно не се случи. Ударът, който тя си беше нанесла сама и от който бе загубила съзнание, бе объркал мъжа ѝ. Не искаше да търси помощ, започна сам да я обгрижва с намерението да я свести и откакто се бяха оженили, това беше първият път, когато ѝ оказваше някакво внимание. Когато тя дойде на себе си, той ѝ каза, че трябвало да разбере едно нещо: никога нямало да го напусне. По-скоро щял да убие нея и децата. Тя била неговата жена и така щяло да бъде завинаги.

Завинаги.

Тя никога повече не се опита да избяга.

Годините минаваха. Плановете му да стане моряк се провалиха само след три рейда. Страдаше от морска болест и не можеше да свикне с нея. Не можа да преодолее и страха си от морето. Боеше се, че гемията ще потъне, боеше се, че ще падне в морето, боеше се от лошото време. При последния рейд ги застигна силна буря. Струваше му се, че всеки момент ще се обърнат, и през цялото време седя в столовата на кораба и плака, убеден, че последният му час е настъпил. След този случай никога повече не се върна в морето.

На жена си сякаш не бе способен да предложи нежност. В най-добрия случай демонстрираше незаинтересуваност. Първите две години от брака им като че ли изпитваше известно съжаление, след като я набиеше или я засипеше с обиди, които я докарваха до сълзи. Но с течение на времето престана да показва каквито и да било угризения, все едно че това, което ѝ причиняваше, не беше нещо неестествено и не съсипваше съвместния им живот, а бе правилно и необходимо. Понякога тя си мислеше и вероятно той го знаеше дълбоко в себе си, че насилието, което упражняваше върху нея, показва повече от всичко друго неговата слабост. Колкото повече я биеше, толкова по-окаян и нещастен се чувстваше. Обвиняваше обаче нея за това. Крещеше ѝ, че тя била виновна, задето така се отнася с нея. Тя била тази, която го предизвиквала, тъй като не можела да прави нещата така, както той искал.

Нямаха много приятели и никакви общи. Тя се изолира от всички скоро след като заживяха заедно. В редките случаи, когато срещаше старите си приятелки, никога не говореше за тормоза, на който я подлагаше мъжът ѝ, и с времето изгуби връзка с тях. Срамуваше се. Срамуваше се да бъде бита за щяло и за нещяло, срамуваше се заради подутите си очи, заради разцепените устни и синините по цялото тяло. Срамуваше се заради живота си, заради извратения си отвратителен живот, който другите не биха могли да разберат. Искаше да скрие всичко това, искаше да се скрие в затвора, който той бе построил за нея. Да се заключи в него и да хвърли ключа, така че никой да не може да го намери. Трябваше да приеме издевателствата му. Явно такава бе съдбата ѝ, неизбежна и непоправима.

Децата бяха всичко за нея. Те се превърнаха в нейни приятели и душеприказчици, всъщност тя живееше заради тях, особено заради Микелина, но и за Симон, щом поотрасна, както и за последното момче, което получи името Томас. Сама избра имената им. Той ги споменаваше само когато се оплакваше от тях — колко много ядели и колко шум вдигали през нощта. Децата страдаха, когато той я изтезаваше, и ѝ носеха безценна утеха, когато тя се нуждаеше от такава.