Николя Бёгле - Пациент 488

— Разболял си Симон, за да уплашиш Адам?

При всяко ново разкритие на Кристофър му бе все по-трудно да повярва в ледения макиавелизъм на баща си.

— Средството за повръщане, което му дадох, имаше ефект само за два часа. Това не бе нищо — продължи Едуард с досада. — Брат ти пое сам риска, като караше като луд, за да се върне у дома възможно най-бързо. Онази вечер бяха на гости при приятели с Натали. Само той е отговорен за смъртта си и за смъртта на жена си. Той направи Симон сирак. Не аз…

Кристофър се бореше срещу силния порив да извърши акт на насилие срещу баща си, но животът на Симон бе по-важен от жаждата му за мъст.

— Защо изследванията ви трябваше да останат тайни? Защо бяха нужни толкова мъртъвци, за да ги запазите в тайна?

— Защото, ако ги разкриехме, щяха да умрат още повече хора. А и защото се заклех във вярност на хората, които финансираха изследванията.

— В рамките на проекта "МК-Ultra"?

— Жаден съм. Дай ми бутилката.

— Най-напред отговори.

Едуард вдигна рамене. Видът на Кристофър бе съкрушен.

— Доказваш лоялност, която не е необходима на твоите хора. Достатъчни ми бяха само два дни, за да открия, че проектът "Пациент 488" се финансира от ЦРУ чрез програмата "МК-Ultra". Ако наистина са държали проектът да остане секретен, са щели да вземат по-ефикасни предпазни мерки. Бориш се за кауза, която вече не съществува, и за хора, на които не им пука за теб.

Бащата на Кристофър дръпна от пурата и въздъхна.

— Дай ми бутилката уиски или няма да научиш нищо повече.

Кристофър стана и остави бутилката с алкохол на земята до Едуард. После отиде и се облегна на стената. Чувстваше се сразен. Чудеше се как да счупи черупката от безразличие на баща си и как да го принуди да спаси внука си. Как да трогне сърцето на този човек, който, така или иначе, бе негов баща?

— Знаеш ли? Въпреки че живя с нас през всичките тези години, въпреки че ни носеше на ръце, ми се струва, че в дъното на сърцето си ти не ни обичаше. Във всеки случай не колкото професията си… Но да стигнеш дотам, че да предизвикаш смъртта на сина си и да допуснеш да убият майка ни?! Впрочем защо не използва номера с плика клопка, когато Лазар заплашваше да убие мама? Не бе необходимо да чакаш да насочи оръжието си към Симон…

— Защото, ако се бяхме спасили, майка ти щеше да се превърне в заплаха за конфиденциалността на изследванията ми. Оставих Лазар да свърши онова, което щеше да ми се наложи да сторя аз. Удар с юмрук в стомаха ѝ щеше да има същия ефект.

— Но ти се намеси, за да спасиш Симон… — поде Кристофър със свито гърло. — Знам, че отношението ти към него е различно… Впрочем той винаги го е усещал и Бог е свидетел, че той те обича. След смъртта на Адам и Натали ти му даде всичко, на което баща му нямаше време да го научи и което аз не можех да му дам. Животът ти може би е бил посветен на изследванията ти, но това, което днес му придава смисъл, е Симон и дълбоката обич, която изпитвате един към друг.

Кристофър замълча. Не помръдна от мястото си, а погледът му бе замъглен от сълзи. В последвалото мълчание Едуард се наведе напред и издърпа голям брой листове, които бе скрил зад гърба си.

— Човечеството има нужда от хора като нас, за да прогресира — каза той, разстилайки листовете пред себе си, — от хора, за които науката и нейната власт стоят над чувствата.

— Какво има в тези документи? — попита Кристофър.

Баща му взе бутилката уиски и я изля върху краката си и листовете. Кристофър разбра твърде късно как той го бе манипулирал по време на целия им разговор. С енергично движение Едуард щракна запалката. Дрехите му и полетите със спирт листове пламнаха. За миг тялото на стареца се възпламени, като че ли бе поразен с коктейл "Молотов".

Кристофър поиска да издърпа баща си от пламъците, но той го отблъсна със силен ритник. Уискито течеше по дървения под. Огънят се разгоря още по-силно и започна да лиже стените на подземието. Едуард изрева, докато пламъците обвиваха тялото му и го превръщаха във факла. Отвратителна миризма на изгоряла плът отрови въздуха и мазето се изпълни с гъст дим.

Кристофър покри лицето си с ръце и затърси с очи какво би могъл да спаси от пламъците. Взе единствената пощадена от огъня снимка над бюрото. Оказа се, че това е черно-бялата снимка на баща му и двамата му другари в научните изследвания. Тя вече се гънеше и бе омекнала от горещината, но той успя да я грабне и се втурна към стълбата. Покатери се по нея и излезе от тайното скривалище, когато пламъците вече обхващаха пода. Като стискаше в ръката си единствената следа, която можа да отнесе със себе си, треперещ от ужас, Кристофър прекоси равнината, където вече танцуваха играещите отражения на пламъците от пожара, намери пътя към гората и стигна до къщата на родителите си.