Николя Бёгле - Пациент 488

— Едуард! — извика Маргьорит. — Каквото и да си направил, прощавам ти. Само му отговори! Умолявам те!

Едуард дишаше шумно.

— Може да си бил палач, садист! Само че не може да си и подлец! — подхвърли Лазар. — Не и пред жена ти и сина ти…

Кристофър видя, че лицето на баща му стана кървавочервено. Очевидно кипеше от гняв.

— Кой си ти, Лазар, че да ми даваш уроци по съвест? Та ти предаде собствената си страна! Ти уби невинни хора, за да се сдобиеш с информация! Ти измъчваше хора само за да научиш някое име, код, адрес! За теб шпионажът бе отдушник за скритата в най-потайните кътчета на душата ти перверзност…

Гласът на Едуард замря и настана мълчание. Очите на Маргьорит бяха пълни със сълзи и тя бе смъртнобледа. Въпреки че очакваше подобно разкритие, Кристофър бе смаян и го полазиха тръпки.

Палачът в услуга на Лазар гледаше лошо пленниците. Едуард си поемаше дълбоко въздух, а в очите му блестеше омраза.

— Добре, а сега, след като вече имаме признание — поде Лазар провлачено, — отговори на въпроси ми: какво търсехте при експериментите с нас? И какво открихте?

— Никога няма да узнаеш. Няма да ме накараш да предам родината си.

Кристофър гледаше баща си и не вярваше на ушите си. Маргьорит се тресеше на стола. Всяка дума на съпруга ѝ я хвърляше във все по-голям ужас.

— Знам, че ти и приятелите ти навремето бяхте големи изследователи, фантазьори, нещо като ясновидци — продължи Лазар. — Само че сега това вече няма смисъл. Давам ти последен шанс да се разкаеш, като… ми кажеш истината.

— Ще умреш в незнание — избълва Едуард.

След звучния глас на бащата на Кристофър последваха стенанията на Маргьорит. Лазар заговори отново:

— Дадох ти шанс… Сергей! — извика той.

Руснакът се приближи към Едуард и го заобиколи. После постави дулото на пистолета върху слепоочието на Маргьорит.

— Не! — изкрещя Кристофър. — Отговори му!

Сергей завъртя ръката си и натисна по-силно.

— Една норвежка инспекторка е в течение на целия случай — каза неочаквано Кристофър. — Така или иначе, ти си разкрит, не можеш да скриеш нищо. Така че му кажи каквото иска да знае.

Как баща му можеше да мълчи, когато заплашваха да убият жена му?! Кристофър забеляза, че очите на Симон бяха полузатворени и че главата му падаше върху гърдите му. Беше му лошо и щеше да загуби съзнание. Кристофър предпочете да не го буди:

— Помниш ли, Натаниел, как ми казваше да броя до три, докато заспя? — попита Лазар. — Не исках, защото знаех, че като се събудя, страданието ми ще бъде още по-ужасно от страданието, с което заспивах. Е добре, сега ще броя отново, но за теб. За да ти дам време да помислиш. Изглежда, че стресът изостря ясновидството. Така ми казваше ти навремето, преди да повториш върху мен експериментите си за хиляден път.

С очи, пълни със сълзи, и треперещо тяло, Маргьорит погледна мъжа си умолително.

— Едно — започна Лазар.

Твърд като войник, когото щяха да разстрелват, Едуард не обърна внимание на безкрайното отчаяние на съпругата си. Но в очите му Кристофър прочете ужасната борба, която водеше, за да запази мълчание.

— Бабо — проплака Симон, преди да припадне.

— Всичко ще се оправи, миличък. Не се тревожи за мен. Обичам те, сладък мой.

— Татко — подхвърли Кристофър, който не бе наричал така баща си повече от тридесет години. — Умолявам те, не можеш да направиш това.

— Две — продължи Лазар.

Кристофър срещна погледа на майка си. Тя му се усмихна през сълзи, сякаш за да му каже за последен път колко го обича. После погледна Симон и затвори очи.

— Отговори! — изрева Кристофър, като дърпаше до кръв завързаните си ръце.

— Три — заключи Лазар.

Изстрелът на мълчаливеца раздра тишината в хола и главата на Маргьорит увисна върху гърдите ѝ.

Кристофър се задушаваше. Струваше му се, че сърцето му всеки момент ще спре. Изправено лице в лице с абсурдната ситуация, съзнанието му се откъсна от настоящето и заплава без болка в празното пространство — в нежното преддверие на лудостта, което спестява страданието и лукаво принуждава към загуба на разума. Вероятно той щеше да си остане завинаги там, ако през годините му на работа като военен репортер не бе отчасти свикнал с насилието. А имаше и Симон. Негов дълг бе да се опита да го защити. Кристофър погледна към баща си. С вдигната брадичка и потрепващи клепачи старецът бе безстрастен и невъзмутим — човек, чието поведение показва, че е готов да страда, за да изпълни дълга си.