Николя Бёгле - Пациент 488

— Симон — прошепна му той, — съжалявам, че те будя посред нощ, но трябва да заминем. Веднага.

Без да му даде време да се опомни, Кристофър го хвана за ръката и го вдигна от леглото.

— Не… уморен съм — простена детето.

— Знам. Ще спиш вкъщи. Хайде, ела.

Симон седна в леглото с подути от съня очи, а после се изправи. Кристофър започна да го тегли за ръката към вратата на стаята.

— Ами нещата ми? — изхленчи Симон.

— Ще се върнем да ги вземем. Хайде, ела.

Двамата излязоха от стаята. Симон погледна Кристофър и смръщи вежди.

— Защо имаш кръв по лицето?

В бързината Кристофър бе забравил раната си и ужасяващия си вид с подутините по лицето.

— Ами, ударих се, много съм глупав. Ще ти разкажа в колата. Ще видиш, интересно е. Хайде, тръгваме — каза той, докато побутваше детето, което ситнеше пред него.

Колко ли време имаше, преди да се появят убийците? И дали Сара бе успяла да ги обезвреди? Или бе загинала? Въпреки че му бе трудно да приеме подобна хипотеза, трябваше да прояви практичност, ако искаше да спаси Симон и родителите си. Следователно, трябваше да действа, все едно Сара бе мъртва и убийците щяха да са тук всеки момент.

— Моля те, Симон, побързай!

— Ама къде отиваме?

Кристофър отвори вратата на спалнята на родителите си и бързо разбра, че в леглото бе само майка му.

— Мамо, мамо, събуди се!

Майка му винаги спеше тежко и Кристофър трябваше да я разтърси втори път. Тогава Маргьорит се стресна и се събуди.

— Свети Боже, Кристофър, какво правиш тук? Какво става?

— Ела с мен. Не трябва да оставаме повече тук.

— Какво, ама да не си се побъркал?

— Мамо, довери ми се или рискуваш да те убият.

— Да ме убият ли? Боже, какво ти е на лицето? — попита тя, обзета от паника, докато отмяташе завивките.

— Казвам ти да ми повярваш и да дойдеш с мен — загуби търпение Кристофър, като поглеждаше през прозореца, за да види дали не бе пристигнала някаква кола.

В този момент майка му осъзна, че и Симон е в стаята.

— Симон, скъпи, добре ли си? — попита тя момчето и го погали по бузата.

Малкото момче направи гримаса и извърна глава. Кристофър не даде възможност на майка си да се помайва, а я хвана за ръката и я повлече извън стаята. Пресякоха бързо коридора и слязоха по стълбите.

— Ама какво става? Кой ще ме убие?

— Къде е татко? — прекъсна я Кристофър.

— Не знам. Сигурно е отишъл да пие чаша мляко и да си чете вестника както всеки път, когато не може да спи.

Като слезе долу, Кристофър погледна през шпионката на вратата. Все още нямаше никаква кола освен неговата. Майка му го дръпна за ръката.

— Кристофър, обясни ми!

— Знам, че приличам на луд. И аз щях да помисля същото за себе си, ако можех да се видя отстрани в този вид… Само че току-що открих доказателства. — И той зашепна в ухото на майка си, за да не чуе Симон. — Катастрофата с Адам не е била нещастен случай. Бил е убит.

Маргьорит закри устата си с ръка и тихичко извика. Беше шокирана.

— Ще убият и нас, ако останем тук — добави Кристофър.

Канеше се да излезе, когато чу гласа на баща си:

— Къде отивате?

Кристофър се завъртя на петите си. Баща му стоеше в хола, облечен в халат.

— Едуард, слава богу, че си тук! — възкликна Маргьорит. — Кристофър казва, че ще ни убият, ако останем тук, и че ще трябва да заминем…

Като чу думите на баба си, Симон се притисна до чичо си.

— Какво става, Кристофър? — попита Едуард.

Кристофър огледа баща си и в очите му се наби една подробност. Носеше обувки, а не пантофи. И ако човек се вгледаше добре, щеше да види, че бе облечен под халата.

— Попитах те нещо, Кристофър! Защо отвеждаш Симон и майка ти? — повтори Едуард с властния си глас.

— Тръгваме — побърза да каже Кристофър, като хвана ръцете на майка си и на Симон. — А ти — добави той, — прави каквото искаш, но знай, че едни типове, с които не пожелавам на никого да се срещне, са на път за нашата къща и търсят някой си Натаниел Евънс.

Докато майката на Кристофър гледаше сина си с неразбиращ поглед, Едуард не трепна. Само че Кристофър бе сигурен, че в погледа му бе прочел страх.

Маргьорит се отскубна от ръката на сина си.

— Спри! — каза тя. — Нищо не разбирам.

— Ела, мамо, умолявам те, довери ми се.

Маргьорит хвърли смаян поглед към съпруга си. Едуард ѝ направи знак да се приближи. Кристофър видя, че тя се колебае, и сърцето му се сви.

Тогава чуха да се затръшва врата на кола до къщата. Кристофър помъкна Симон към стъклената врата, водеща към градината. Но бе направил само три крачки, когато входната врата се отвори с трясък. По-дребният от двамата мъже, които измъчваха Пакрен, нахлу в хола и сграбчи грубо ръката на майката на Кристофър, а после опря дулото на оръжието си в челото ѝ.