Николя Бёгле - Пациент 488

Болката на вързаните здраво до кръв ръце не бе нищо в сравнение с факта, че гледаше страданията на Симон, когото завързаха на един стол до него.

— Симон, скъпи — прошепна му той, — всичко ще се оправи… Нали?

С наведена глава изплашеното дете кимна, сякаш се почувства задължено да се подчини на чичо си. Само че дишаше на пресекулки, а краката му нервно подскачаха.

Срещу тях Едуард и съпругата му бяха завързани на столове един до друг. Маргьорит гледаше внука си и си хапеше устните. Едуард наблюдаваше нападателя. Той измърмори няколко думи на руски по телефона, направи снимка на бащата на Кристофър, изпълни някаква заповед и остави телефона върху масата в хола, от едната страна на която бяха Симон и Кристофър, а от другата — Едуард и Маргьорит. От телефона се разнесе същият слаб и болнав глас, който Кристофър вече бе чул от мазето, където разпитваха директора на "Жантикс".

— Натаниел Евънс… Двадесет и две години, пет месеца и шест часа… Ето от колко време те търся…

Кристофър свали за миг поглед от Симон, за да види реакцията на баща си, но Едуард бе невъзмутим.

— Търся те от деня, в който успях да избягам от заведението за психичноболни, където ти и приятелите ти ме затворихте. И оттогава посветих целия си живот на една цел — да те намеря…

Майката на Кристофър потърси с очи погледа на мъжа си, но той не ѝ обърна внимание.

— О, зная много добре, че жена ти и синът ти не те познават под това име — продължи умореният глас. — Както и вероятно не знаят какво чудовище си в действителност.

Бащата на Кристофър не отговори, само гледаше със суров поглед телефона.

— Едуард, кажи ми, че това е грешка — помоли Маргьорит.

Дядото на Симон обърна глава към жена си.

— Този човек е луд. Не знам защо ме нарича така. Всичко това е…

— Натаниел — намеси се гласът. — Не си ли спомняш Лазар? Та ти прекара толкова нощи с мен: не ми позволяваше да спя и ме влачеше в залата за експерименти. Пак и пак, а аз те молех да спреш… Не може да си забравил всички тези моменти, които сме прекарали заедно. И въпреки изминалите години безпогрешно разпознавам лицето ти…

— Какво искате? — попита Едуард. — Това, което говорите, е безсмислено. Не зная кой е Натаниел Евънс. Развържете ни и намерете хората, които ви трябват!

— Забавно е, но разбирам, че се смущаваш от жена си и сина си… И аз така бих се чувствал със семейството си, ако го бях видял някога… Само че разбираш ли, през всичките години, в които ти си играеше с мозъка и тялото ми, аз издържах на мъченията, като си мислех за тях, за мига, когато ще ги видя и прегърна. А после, в деня, когато успях да избягам от гробницата, в която ме бе затворил, за да ме измъчваш, си представих как заставам пред тях: със съсипаното си тяло, празния поглед и най-вече — с изгорената си душа, в която ти ровеше с такова удоволствие, че ме превърна в призрак. И тогава си казах, че е по-добре да ме мислят за мъртъв… — Лазар млъкна и слабият му глас заглъхна.

В хола цареше тежко мълчание. Всичко изглеждаше нереално. В помещението все още се носеше миризмата на ястието от вечерята. Всяка вещ, всяка възглавничка си бяха на мястото. Само дето и четиримата бяха завързани за столове и един мъж ги заплашваше с огнестрелно оръжие.

— Какво искате? — попита Кристофър, а лицето на Симон бе станало смъртнобледо.

— Кой пита?

— Кристофър, синът на Едуард.

— Та това е вечерта на живота ми — отвърна Лазар. — Искам да видя как умира човекът, който ми причини толкова страдания. Само че преди това искам да науча истината.

— Каква истина? — попита Кристофър, раздразнен от мълчанието на баща си и разкъсващата сърцето тревога на майка си.

— Искам да знам за какво им е послужило това… На какво са били посветени тези години на мъчения, извършени върху мен. А, Натаниел? Какво търсехте? Защо ни наричате "Пациенти 488"?

Кристофър обърна глава към баща си. В погледа на стареца се четеше решителност, която напомни на Кристофър гнева, от който той и брат му толкова се бояха като деца.

— Вярно ли е всичко това? — попита го Кристофър.

Едуард стискаше толкова силно челюстите си, че мускулите му трепереха.

— Вярно ли е всичко това? Отговори!

Риданията на Маргьорит раздраха тишината.

— Истината, Натаниел! Истината! Сега! — заповяда Лазар с носовия си глас.

Въоръженият мъж в стаята следеше нервно всяко движение на пленниците.

— Признай какво си направил, Натаниел! Твърде късно е да премълчаваш истината. Освободи се на свой ред от лъжата, в която живееш от години!