Николя Бёгле - Пациент 488

Сара се завъртя в кръг и без малко не натисна спусъка, когато видя един легнал по корем на земята силует. Инспекторката го подритна. Никаква реакция. Тя коленичи. Нямаше пулс. Тогава обърна трупа. Непознат мъж на тридесетина години. Вероятно човек от личната охрана на Пакрен. С енергично движение разреши на Кристофър да влезе. Показа му слабата струя светлина, която се прокрадваше под една врата в коридора срещу тях. Приближиха се мълчаливо и сърцата им подскочиха, защото чуха гласове. Различиха поне двама души. Единият глас бе силен, а другият — слаб и като че ли болнав. Сара сложи крак на първото стъпало и наведе главата си. Вдясно, по средата, стълбата имаше отклонение към някакво помещение в подземието. Сара легна на стълбите с гъвкавостта на същинска тигрица и започна да наблюдава. В помещението, което представляваше мазе, видя някакъв човек, седнал в инвалиден стол, с ръце, вързани зад гърба. Лицето му бе отекло, а главата му — отпусната върху гърдите като прекалено тежко парче плът. Въпреки раните тя позна Шарл Пакрен, чиято снимка бе виждала в интернет.

До него висок голобрад мъж си изтриваше с парцал оцапаните с кръв ръце. Зад директора на "Жантикс" един друг по-дребен мъж с малка брадичка държеше мобилен телефон до ухото на нещастника, когото измъчваха.

— Добре, господин Пакрен — изрече глас от микрофона на телефона. — Съпротивлявате се по-дълго, отколкото си представях. Само че, виждате ли, състоянието, в което се намирате, не се равнява дори на една стотна от страданията, на които вие и вашите приятели ме подлагахте толкова години. И така, повтарям въпроса си: "Какво искахте да разберете, като ме карахте да понасям всичко това толкова години и най-вече — какво открихте?" — Гласът трепереше, като че ли човекът имаше затруднения с дишането.

Шарл Пакрен не повдигна глава, сякаш бе припаднал. По-едрият от двамата му палачи го сграбчи за челюстта и рязко изправи брадичката му.

— Отговори или ще натисна по-силно…

— Моля ви, престанете — успя да каже Пакрен. — Знам какво искате, но не зная отговорите на вашите въпроси. Кълна ви се.

— Не ви вярвам — избухна гласът в телефона. — Но да започнем от началото: колко пациенти 488 бяхме?

Шарл Пакрен полуотвори устните си, по които бе полепнала кръв:

— Бяхте мнозина, но само двама оживяхте. Вие и още един, за чиято смърт научих наскоро.

— Добре — отвърна гласът по телефона, докато палачът пускаше челюстта на директора на "Жантикс". — Както виждате, можете да отговаряте. Продължавайте така и скоро ще дойде краят на мъките ви. И така, какво търсехте чрез експериментите с нас и какво открихте? Та аз изтърпях двадесет години мъчения… За какво послужи всичко това?

Великанът с изцапаните с кръв ръце фрасна почти безшумно Пакрен в лицето, а после взе нож, чието острие вкара бавно под капачката на коляното му. Старият директор нададе такъв вик, че Сара потрепери.

— Ако вие не знаете, то кой знае? Отговорете и всичко ще свърши! — изхриптя мъжът по телефона.

Сара понечи да се намеси, като се възползва от суматохата, но усети ръката на Кристофър да хваща нейната с неочаквана твърдост. Тя го измери с поглед. А той поклати глава, с което искаше да каже "не". Изненадана, откри в погледа му решителност, каквато не си представяше, че притежава.

— Ако се намесим, ще го спасим, но той ще наеме адвокати и никога няма да узнаем истината — прошепна мъжът.

Искането му бе недостойно, но Кристофър имаше право. Щяха да научат повече, ако чуеха това, което Пакрен щеше да каже, принуден от мъченията, отколкото ако предизвикат съдебен процес. Тя седна отново и погледна Кристофър през рамо. Той трепереше, а очите му бяха червени. Сара се питаше колко ли време щеше да издържи.

— Кълна ви се, че не знам какво са търсели. Аз само ги снабдявах с LS 34 — до днес… Това е всичко.

— Лъжа!

— Искаха да изследват неизследвани досега научни области… да доведат процеса толкова далеч, колкото никога не бе стигал… независимо на каква цена. Само това разбрах през годините, когато ги снабдявах със субстанцията. Нямах представа, че ви измъчват…

Потискащо мълчание последва признанието на Пакрен. Едва се чуваше умореното дишане на човека, който задаваше въпросите…

— Питам ви за последен път, господин Пакрен, кой ми причини това?

Пакрен мълчеше и стенеше от болка.

Човекът с изцапаните с кръв ръце отиде и взе една пинсета от малка чантичка, поставена върху масата, и я доближи до очите на Пакрен. Старият човек изхълца от ужас.