Николя Бёгле - Пациент 488

Кристофър постави ключа от сейфа върху плота.

— Добър ден. Аз съм господин Кларънс и бих искал да получа достъп до сейфа си, ако обичате.

— Разбира се.

Човекът бегло погледна към монитора на компютъра, скрит под плота.

— Добре… Ще слезем в залата със сейфовете.

Кристофър се почувства по-добре, но усещаше, че Сара е напрегната.

Защо? Та най-трудното бе минало. Не му бяха поискали документ за самоличност.

— Само че — заговори служителят от рецепцията, като движеше пръст по една линия върху екрана на компютъра — съжалявам, но сейфът е поименен и на госпожата няма да бъде разрешено да ви придружи. Искате ли едно кафе или един чай, докато чакате?

Сара отклони предложението с поклащане на глава. Кристофър, който бе потреперил, чувайки думите "само че", си отдъхна отново.

— Добре — заключи човекът. — Можем да вървим. Липсва само вашият документ за самоличност.

С протегната ръка служителят продължаваше да гледа Кристофър с вежливата си усмивка.

— Аз…

С крайчеца на окото си Кристофър бе погледнал към двамата пазачи и му се бе сторило, че са мръднали от местата си.

— Господин Кларънс, има ли някакъв проблем?

— Слушайте — започна да обяснява Кристофър, — аз съм братът на Адам Кларънс, който почина преди година. Намерих този ключ сред нещата му и дойдох да взема оттук онова, което му принадлежи. Ето, това е всичко.

Банковият служител размени поглед с двамата пазачи и видимо се смути.

— Съжалявам… Трябваше веднага да ми кажете за тази… ситуация. Освен ако… Почакайте. Мога ли да видя документа ви за самоличност, моля?

Кристофър попита Сара с поглед как трябва да постъпи, а тя кимна в знак на съгласие.

— Защо? — попита Кристофър.

Мъжът от рецепцията на банката гледаше екрана на компютъра си, сякаш нещо там го интересуваше особено много.

— Ами защото може да се окаже, че не съм видял нещо…

Кристофър подаде личната си карта.

— Благодаря — каза служителят и я огледа внимателно.

Пръстите му препускаха по клавиатурата и след малко той кимна съучастнически с глава, а после върху устните му се появи широка усмивка.

— Извинете ни за това недоразумение, господин Кларънс — каза той. — Не бях видял, че брат ви е регистрирал пълномощно на ваше име за отваряне на сейфа. Последвайте ме, ще ви отведа в залата. Госпожо, вие можете да изчакате тук.

Кристофър имаше усещането, че подът под краката му ще се разтвори. Обърна се към Сара, която току-що бе въздъхнала с дълбоко облекчение.

Служителят поведе клиента си към мраморните стъпала, които водеха към подземията на банката. Кристофър трябваше да адаптира зрението си към слабата светлина на лампичките по пода. Пристигнаха в малка чакалня с кожени дивани и масичка, върху която имаше няколко списания по финанси и луксозни недвижими имоти, както и три бутилки минерална вода. Двама пазачи със скръстени на гърба ръце стояха пред тежката кръгла врата, водеща към личните сейфове.

— Отивам за втория ключ от сейфа на брат ви, господин Кларънс, за да можем да го отворим — заяви служителят. — Бъдете така добър да ме изчакате, ще се забавя само няколко секунди.

Служителят изчезна през една малка врата, а Кристофър се настани на един от диваните. Чакането го зареди с още напрежение. Бе крайно учуден, че Адам е предвидил пълномощно за него. За да го направи, значи се е чувствал застрашен. Кристофър се опита да успокои дишането си. Опасността ставаше все по-обозрима. Помисли за Симон.

— Добре ли сте, господин Кларънс? — попита служителят. — Искате ли чаша вода?

Бе се върнал и гледаше загрижено Кристофър.

— О, не, ще се оправя — отговори мъжът и прекара ръка през лицето си. — Да вървим.

Стана и изчака, докато служителят отключи тежката блиндирана врата. Дебелият метален кръг се отвори и се показа стая, силно осветена с неонова светлина. В центъра ѝ лъщеше маса от неръждаема стомана.

— И така, сейфът на вашия брат е номер триста и две — каза служителят, като показа едно място на горните редици. Вкарайте ключа в лявата ключалка, а аз ще направя същото с дясната.

Кристофър вкара ключа и след знак от страна на банковия служител го завъртя. Чу се шум на отваряне на механизъм и правоъгълната вратичка се отвори наполовина, като разкри дръжката на метална кутия, която трябваше да се изтегли като чекмедже.

— Не бързайте. Останете колкото е необходимо — каза служителят. — Когато свършите, поставете сейфа на мястото му и натиснете този червен бутон до вътрешния телефон, за да излезете.