Николя Бёгле - Пациент 488

— Адам никога ли не ви е споменавал за този сейф?

— Не.

— Както и никога не ви е споменавал за посещението си в "Гаустад" и задълбочените си проучвания върху Втората световна война.

— Не си хабете думите, убеден съм в това.

— Претърсете стаята. Трябва на всяка цена да намерим ключа за сейфа.

— Във всички случаи, ако съществува, няма къде да е, освен тук. Вече няма вещи на Адам другаде. Ще ви се обадя.

Кристофър опразни чекмеджетата, погледна под бюрото, разтури леглото, прегледа подплатите на дрехите, размести мебелите, провери рафтовете и преградите. Напразно. Не откри нищо. Но може би бе търсил прекалено бързо. Занесе кашоните в мазето и обясни на майка си, че ще отнесе нещата на Адам в дома си, защото искал да ги прегледа на място, където нямало да будят толкова мъчителни спомени у него. Маргьорит изглеждаше изненадана, но отстъпи пред молбата на сина си, при условие че ги пази и ѝ ги върне бързо.

— Какво ще правиш с всички тези вехтории?

Бащата на Кристофър отново четеше вестника си и внимателно следеше какво прави Симон, който сглобяваше панели от плеймобил в градината.

— Мисля, че не е добре мама да държи всичко това тук. Време е вече да се отърве от тези неща — прошепна той.

Баща му кимна с глава и отново потъна в четенето. След като натовари пет кашона в багажника на колата, Кристофър вече бе нетърпелив да се види със Сара. Само че не искаше да лиши Симон от спокойния му и ведър неделен ден. Остави го да направи ябълков сладкиш с баба си и да поиграе на футбол с дядо си.

Едва в края на деня тръгнаха да си вървят. Изтощен от всичките си занимания, Симон бързо заспа. Като стигнаха в дома си, Кристофър го отнесе на ръце в стаята му. Сложи го в леглото, съблече го, зави го и го целуна по челото. После излезе от стаята и отиде да наплиска лицето си в банята. Облегнат на мивката, Кристофър чак сега осъзна тревогата, която тази норвежка инспекторка бе предизвикала в живота му. Вече знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не разсее сенките около смъртта на брат си. Защо Адам се интересуваше от научните открития през втората половина на 20-и век? Защо е ходел в онази психиатрична клиника, където посещавал пациент? Какво толкова важно бе открил, за да го убият — защото Кристофър вече се опасяваше, че това е истина…

Избърса лицето си и мина през стаята на Симон, за да отиде в своята стая. От вратата видя как момчето става от леглото си с полузатворени очи и изпълнява вечерния си ритуал. Легна отново по корем, извади от кашона под леглото си суитшърта на баща си и го притисна към гърдите си.

Кристофър въздъхна и продължи към стаята си.

— Кристофър?

Мъжът се върна и показа глава през полуотворената врата като гризач, който излиза от леговището си. Като го видя, Симон се засмя.

— Ама наистина си смешен.

— Повика ме в единадесет часа вечерта, за да ми се подиграваш ли? — опита се да се пошегува Кристофър.

Симон наведе очи.

— Не, просто съм доволен, че… че… не ме остави сам след… — добави Симон. После затвори очи.

Кристофър бе завладян от чувства, каквито никога не бе изпитвал: щастието да усещаш, че си необходим на някого. Гледаше как Симон заспива и диша тежко. В един момент промърмори нещо, което приличаше на "татко". Кристофър се приближи към него, постави ръка на челото му и погали лицето му. Симон се обърна и притисна към гърдите си суитшърта на баща си. Бе напъхал половината си лице в него както малките деца правят с плюшените играчки. Кристофър се канеше да стане, когато изведнъж се спря. Как не се бе сетил по-рано? Но това бе нещо толкова свързано с ежедневието му, че не му обръщаше внимание. Взе суитшърта, който Симон държеше в ръцете си, а после излезе от стаята и опипа внимателно дрехата. Не усети нищо. Опита да се успокои и започна да я претърсва по-бавно. Тогава му се стори, че напипва някакъв твърд предмет. Отиде в кухнята, отвори едно чекмедже и взе ножици. С треперещи ръце разряза плата и отдели дрехата от подплатата. После ахна от изненада. В подплатата бе скрит малък ключ, а на него бе написано числото 302…

Бе почти 21 часът, когато Кристофър се обади на Сара.

— Намерих ключа. В подплатата на суитшърта на Адам, който Симон прегръща като плюшена играчка.

— Добре.

Сара се поколеба. Знаеше, че банката със сигурност нямаше да ги допусне до сейфа. Като брат на починалия, Кристофър имаше известни шансове. Само че, ако поискаше той да отиде там с нея, го излагаше на опасност. А освен за живота на този мъж, чиито качества започваше да цени, мислеше и за малкото момче.