Николя Бёгле - Пациент 488

Когато майка му и Симон влязоха в къщата, Кристофър седна на едно стъпало, хвана с ръце главата си и въздъхна дълбоко. Знаеше, че трябва да поиска от родителите си да заминат начаса далеч от това място, но не можеше да нанася повече травми на Симон. Ако видеше, че страховете на Сара се окажат основателни, щеше да предупреди родителите си и да поиска от тях да заминат начаса.

— Какво става, Кристофър? — попита го Едуард, когато двамата останаха сами.

— Ами, вече ти казах — работа… Един тип, когото търсим от месеци да ни даде интервю, изведнъж се съгласи за днес, при това иска да се срещнем веднага. Нямам избор.

Едуард поклати глава с недоверие.

— Какво толкова важно има да каже този тип?

Кристофър се изненада от въпроса, защото баща му нямаше навика да се интересува от работата му.

— Ами, виж, сложно е… А освен това…

— Питам, защото имам усещането, че криеш нещо от нас… Не си длъжен да ни разказваш целия си живот, но може би щяхме да ти помогнем, ако знаехме повече.

Кристофър стана и се отправи към входната врата. Неочакваните думи на баща му го подразниха. Един път и той да се заинтересува от него, но го направи по такъв начин, че го стресира още повече.

— Ами, напротив, ще ми помогнете повече, ако не ми задавате въпроси. Впрочем мисля, че майка ми вече го е разбрала. Искай ѝ по някой съвет от време на време, това ще помогне на всички ни.

Едуард хвърли мрачен поглед на сина си, но Кристофър не му обърна никакво внимание и тръшна вратата. Скочи в колата и вкара адреса на банка "СуисКокс" във Вилжюиф в джипиеса. Заради ситния дъждец шосето бе хлъзгаво, а светлината на фаровете уморяваше очите. Кристофър неволно си помисли, че брат му и Натали бяха пътували при същите метеорологични условия във вечерта на катастрофата. С тази разлика, че Кристофър шофираше с далеч по-малка скорост от онази, с която бе карал Адам, когато колата бе ударила мантинелата.

От полицията бяха категорични: колата се е движила със скорост над 110 километра в час на път с ограничение на скоростта 70 километра в час. Кристофър обаче не разбираше какво бе предизвикало инцидента. Нито моторът, нито спирачките бяха в неизправност, нито пък друга кола бе пресякла пътя на колата на Адам. Джипиесът изтръгна Кристофър от мислите му, съобщавайки, че е пристигнал. Зад завесата от дъжд се появи светлинната реклама върху сградата на банката.

Докато паркираше, забеляза Сара, която се бе облегнала на стената близо до входната врата. Бе скръстила ръце и бе облечена в светло кожено яке и бежово поло, чиято яка бе вдигнала до брадичката си. Кристофър слезе от колата и изтича да се подслони до инспекторката. Навесът бе толкова тесен, че капките дъжд падаха върху лицата им и завършваха пътя си на върховете на обувките им.

— Добър вечер — каза той, като се чудеше дали трябва да се ръкува.

С ръце, пъхнати в джобовете, Сара кимна леко.

Кристофър потрепери, когато капка дъжд влезе във врата му. Пъхна ръка в джоба си и извади мъничкия ключ.

— Ами ако ми поискат документ за самоличност, какво ще правим?

— Ще видим.

— Ами вие, в качеството си на инспектор, не можете ли да изискате претърсване на сейфа?

Сара поклати глава.

— Не и без заповед от съдия. Подобно искане, в случай на сътрудничество между две страни, изисква процедура, която ще отнеме седмици. А и нямаме време.

Кристофър въздъхна и поклати глава.

— Добре, значи всичко ще се реши за няколко секунди и цялата тежест пада върху мен?

Сара мълчаливо кимна.

Тръгнаха под навеса покрай стената на банката, за да избегнат колкото е възможно дъжда, и застанаха под козирката пред входа на банката. Един телефон при входа ги подканваше да позвънят, за да получат разрешение да влязат. Кристофър натисна зеления бутон, а пулсът му се ускоряваше все повече и повече. След десетсекундно мълчание механизмът се задейства и достъпът до банката бе разрешен. Кристофър бутна вратата, следван по петите от Сара. Минаха през метален детектор. Сара бе предусетила вероятността от подобен контрол и бе оставила пистолета си в куфара, а него — на гардероб в Лионската гара.

Розовите мраморни плочи на входното фоайе бяха толкова безупречно лъснати, че отразяваха силуетите им с блясъка и сиянието на водна повърхност. Нямаше никакво съмнение, че на това място идваха богати хора. В ъглите на помещението дискретно стояха двама пазачи. Зад плот от акажу седяха трима служители: двама бяха заети с клиенти, а третият ги подкани с усмивка да отидат при него. Бе мъж на около тридесет години. С костюм и вратовръзка и с безупречно сресани коси, много слаб, той им се усмихваше със съвършена професионална усмивка. Движенията му бяха точни, педантични, сякаш заучени специално, за да будят, доверие у клиентите.