Николя Бёгле - Пациент 488

— Бях млад, имах нужда от пари… пък и не беше кой знае какво… — започна той, а гласът му бе слаб и едва се чуваше.

— Какво направихте?

Сега Сара говореше нежно, почти доброжелателно.

— Гарантирам ви, че всички, които направят признания, ще се възползват от милостта и снизхождението на правосъдието. А нещата могат да се проточат с години…

— Но това не е справедливо…

— Кое не е справедливо?

— Не аз съм мръсникът в цялата тази история!

— А кой? Вашият директор професор Грунд ли?

— Не. И той не беше фактор… Правеше каквото му бяха наредили… Също като мен…

— Обяснете ми.

Сандвик въздъхна няколко пъти.

— Беше през хиляда деветстотин седемдесет и девета година… Тъкмо бях завършил училището за болногледачи и трябваше да връщам заем. Бях успял да постъпя на работа в психиатрична клиника "Гаустад". Бе неочакван късмет да започна на такова престижно място. Само че заплатата ми далеч не бе задоволителна, за да мога да се справям.

Сандвик преглътна слюнката си с мъка и поклати глава, като че ли, докато разказваше спомените си, проклинаше избора си.

— Един ден през декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година получих предложение да се грижа за пациент от болницата и го наблюдавам. За това съм щял да получавам редовно пари в брой. Днес това може да изглежда глупаво, но тогава приех. Още повече че задължението ми ни най-малко не изглеждаше рисково или незаконно. Трябваше да се занимавам лично с един пациент с амнезия, който щял да пристигне на Коледа и да съм сигурен, че спазва лечението и че приема лекарството LS 34. Искаха от мен да извършвам тестове с него с една доста странна машина и да правя месечни доклади за състоянието му. Не трябваше да задавам въпроси, нито пък да се опитвам да разбера нещо. И да не казвам нищо на никого. Въпросният тип добави, че самият директор щял да си затваря очите…

— Кой бе човекът, който ви направи това предложение?

— Не знам, никога не съм виждал лицето му.

— А как общувахте?

— Най-напред по пощата, имаше специална пощенска кутия, а през последните години — по телефона. Бе ми дал номер, на който трябваше да се обаждам веднъж месечно и да правя доклад.

— Дайте ми този номер, Леонард… Дайте ми го!

По лицето на болногледача се изписа досада.

— Имам един номер, но той сигурно вече не е активен. При всяко обаждане човекът ми даваше нов. Последния път, когато му казах, че Пациент 488 е мъртъв, не ми даде нищо.

— Дайте ми го все пак.

Леонард Сандвик се примири, започна да рови в джобовете си, извади от джоба на панталоните си смачкано листче и го подаде на инспекторката.

— Моля ви обаче, не… не се обаждайте на този номер… той веднага ще разбере, че информацията идва от мен… — Леонард започна да шепне. — Страхувам се за семейството си.

Сара взе листчето и излезе. Отиде в един кабинет, където мъж със сенки под очите разглеждаше върху монитор колони от цифри, като от време на време се спираше, за да отбележи някакво квадратче. Сара му подаде написания на листчето номер и го помоли дискретно да провери откъде идва. Експертът по телекомуникации ѝ обеща да я потърси колкото се може по-бързо.

Сара се върна при Сандвик и се облегна на вратата.

— Докато чакаме, кажете ми как вашият човек реагира, когато разбра, че пациентът е мъртъв? — започна тя.

Леонард откъсна част от нокътя си със зъби.

— Господин Сандвик, повече нищо не можете да направите. Само трябва да отговаряте на въпросите ми. Направете го. Това е единственото, което може да ви помогне в момента. Как реагира вашият контакт, когато му казахте, че пациентът е умрял?

— Ами, отначало замълча, а после ми каза, че мисията ми е приключила и че няма да получавам повече пари.

— А знаете ли откъде бе белегът върху челото на нещастника?

— Често съм си задавал този въпрос. Мислех си, че е затворник, но все пак такъв белег на затворник е малко странен…

— Слушайте, ще се наложи да ми кажете много повече, ако искате да реша, че сътрудничите на разследването.

Леонард Сандвик закърши ръце, като гледаше в земята. Сара му даде възможност да размисли няколко минути, докато се правеше, че чете съобщение на телефона си.

— Ами, може би има още нещо, което трябва да ви кажа — рече Сандвик съвсем тихо.

— Слушам ви…

— Вчера, когато видях, че пациентът е умрял, вече знаех, че няма да взема повече пари. Изпаднах в паника и се страхувах да кажа на жена си, че ще се наложи да продадем къщата.