Николя Бёгле - Пациент 488

— Работеше за една френска лаборатория, която познавах по име и по репутация. Не му позволих да се срещне с пациента по съображения за сигурност. Тогава ми зададе куп въпроси, при това доста точни, за поведението на пациента. Отговорих му мъгляво. Оня тип се раздразни и настоя да получи повече информация. Аз не отстъпих и той си тръгна. Веднага се свързах с моя контакт, а той ме попита за името на посетителя и нареди да залича всяка следа от идването му в болницата.

— Името му? — повтори Сара.

Бе произнесла въпроса си с железен тон, без никакво състрадание, със студенината на машина.

Кракът на Леонард подскачаше, дланите му бяха червени от прекалено стискане. В стаята цареше тежко мълчание. Тежък бе и погледът на Сара, впит в лицето на Сандвик с решителността на робот.

— Животът ми е съсипан — каза болногледачът с тъжен глас. — Загубих всичко.

— Името — това е условието за защитата на семейството ви.

Леонард Сандвик наведе глава и въздъхна дълбоко.

— Казваше се Адам Кларънс, французин, и работеше за лаборатория "Жантикс".

Старецът се събуди внезапно. Лицето му плуваше в лепкава пот, а сърцето му все още биеше панически заради кошмарния сън. Постепенно дишането му се нормализира и той обърна глава към прозореца на стаята. Слънцето проникваше през листата на високата топола, чиито клони стигаха до прозореца. Променлив бриз люлееше короната на дървото и лекият му шепот бе прекъсван само от песента на щурците.

— Всичко е наред. Днес сме понеделник, петнайсети февруари. Аз съм тук и се грижа за всичко.

Млада руса жена му се усмихваше доброжелателно и му държеше ръката.

Старият човек примига в знак на съгласие. Впрочем не можеше да стори нищо повече. Бе на легло от две години, дишаше с помощта на апарат и се хранеше само по венозен път. Огледа просторната стая с висок таван с гипсови орнаменти и картините по стените. Погледът му се спря върху любимата му творба — почти съвършено копие на портрета на Пушкин от Пьотър Кончаловски [15] Пьотър Петрович Кончаловски (1876–1956) — руски и съветски художник. Първата му самостоятелна изложба е организирана след смъртта на Сталин, чийто портрет по снимка той отказва да нарисува. — Бел. прев. . Поетът държеше перо в ръката си, което стигаше до устата му — сякаш всеки момент оттам щяха да полетят думите, съградили безсмъртното му творчество.

— Обичате този портрет, нали? — предположи медицинската сестра и зави около ръката на пациента маншета на апарата за кръвно налягане. — Напомня ви за вашата страна?

"Само ако знаеше колко кръв бе пролята, за да се снабдя с него, бедно момиче — помисли си Лазар. — Ако знаеше за кого се грижиш, щеше да побегнеш с всички сили… Освен ако не си като всички жени на крадци, които познавам. Те си затварят очите в името на удобството."

— По-добре е от вчера — каза сестрата весело.

— Зле съм, но трябва да ми помогнете да живея, докато открия хората, които ми причиниха това. Нали?

Гласът му бе дрезгав и скоро последва кашлица. Сестрата, самото въплъщение на вниманието, се приближи.

— Успокойте се, или ще ви стане лошо.

— Вижте какво ми направиха! — избухна Лазар. На нощното му шкафче, което бе затрупано с лекарства, се открояваше черно-бяла снимка на млад човек с добре ушит костюм, с тяло на първенец на класа, с проницателен поглед и горда стойка. Медицинската сестра неволно си помисли, че навремето щеше да го сметне за безупречен съблазнител и почти съвършен мъж.

А днес прекрасното тяло на Лазар се бе превърнало в изнурена и изстрадала развалина с почти жълта кожа и причина за това не бе само старостта. Дълбоките бръчки по челото му издаваха чести гримаси заради изпитана болка. Сгърчените му ръце сякаш бяха постоянно свити около невидима желязна пръчка и пазеха спомена от изтезания, които нито виковете, нито молбите му бяха успели да спрат. А белият воал, който замъгляваше погледа му, се бе появил, защото бе пожелал да ослепее, за да си спести гледката на собствените си мъчения. И все пак, дълбоко в потопените му сякаш в мляко очи блестеше нещо и то бе единственото, което го държеше жив: омразата.

— Изпробваха мнозина — продължи той с неприятния си глас и сграбчи ръката на сестрата — и когато откриеха някой, който издържаше на ударите, го белязваха като животно. Защото знаеха, че ще се съпротивлява на механизма им. И можеха да го принудят да изтърпи докрай курвенския им експеримент… И аз издържах. Не защото го исках, а защото бях подготвян системно за това. Като същински глупак, станах един от редките им избраници. Бях вторият такъв и несъмнено — последният.