Николя Бёгле - Пациент 488

С несъзнателно движение Лазар доближи ръката с разкривените си пръсти до челото си и се почеса яростно, а в погледа му блестеше злоба.

— Никога не узнахме защо ни причиняваха това… И няма да пукна, преди да ги накарам да изплюят истината.

— Престанете, ще си разкървавите челото! — каза сестрата и с нежно движение отблъсна ръката на стареца и го погали по челото. Вдигна редките му коси от потното чело, взе една тубичка с крем и намаза дебелия почервенял белег във формата на числото 488.

— Ето, така ще е по-добре, би трябвало обаче и да хапнете… — Спря по средата на изречението, защото чу звънеца на къщата.

— Очаквате ли някого? — попита тя.

Учуден също като нея, Лазар погледна контролния екран до леглото си. Като видя как пациентът ѝ прави нечовешки усилия да седне в леглото, сестрата разбра, че става нещо важно.

— Помогнете ми!

Сестрата му помогна, като постави грамадна възглавница зад гърба му, а после той натисна бутона, с който се отваряше входната врата.

— Вървете да ги посрещнете и ги доведете при мен, а после си тръгвайте!

— Кои са тези?

— Побързайте!

Минута по-късно двама мъже с изсечени като с длето черти и дебели ръце влязоха в стаята. Първият бе дребен, доста смешен с малката си брадичка, дъвчеше дъвка и оглеждаше стаята, в която бяха влезли. Зад него стоеше едър голобрад мъж с обратна захапка. Всяка част от тялото му бе дебела. Наблюдаваше медицинската сестра, която се оттегляше. Въпреки разликата във външния им вид, двамата мъже имаха и нещо общо: погледът им изразяваше безразличие и презрение към живота.

Лазар ги оглеждаше изпитателно и се опитваше да разгадае мислите им.

— Е? Открихте ли нещо?

По-дребният от двамата юначаги нави ръкавите си, като пуфтеше от горещина.

— Топло е във вашата Южна Франция.

Говореше с акцент.

— Е, тъкмо ще се разнообразиш от Москва, другарю — отговори му Лазар с дрезгавия си глас.

Мъжът се усмихна леко, огледа се, сякаш изчисляваше цената на шедьоврите, които украсяваха помещението. Лазар зачака мълчаливо, но трескавото състояние бе рисковано за сърцето му.

— Препарат LS 34 бе разпространен на черния пазар — каза неочаквано по-малкият от двамата бандити.

Лазар потрепери. Най-сетне. Изречението, което той очакваше от години, бе произнесено.

— Къде? Кой?

— Един от хората, с които контактуваме, засече източника чак в Норвегия и стигна до психиатрична клиника "Гаустад". Жената на болногледач опитала да изкара пари, продавайки продукта малко след смъртта на пациента, който го е пиел.

— Значи той е мъртъв — каза развълнувано Лазар. — Аз съм последният. Откъде са имали LS 34?

— За наш късмет жената бе в течение на трафика на мъжа си.

— Ами да, имала е тази възможност с това, което ѝ е носил бизнесът — заяви злосторникът с широките рамене.

— Накратко, мъжът ѝ я е осведомявал за всичко, така че тя проговори доста бързо, за да си спаси кожата — нейната и на дъщеря си. Даде ни адреса на лабораторията, която е снабдявала съпруга ѝ. Намира се във Франция, близо до Париж, нарича се "Жантикс".

— "Жантикс" ли? — повтори Лазар с опулени очи. Сякаш сънуваше наяве.

След всички тези години най-сетне имаше следа, с която да открие палачите си и да ги накара да изплюят отговора, който беше чакал толкова време.

— Какво искате да направим? Имайте предвид обаче, че след това ще сме квит! — уточни първият мафиот, като снижи гласа си. — Нали така?

— Вървете в "Жантикс" и вижте как ще откриете онези, които са работили там през седемдесетте години… Ако е възможно, потърсете един човек на име Натаниел Евънс… Действайте внимателно. Отвлечете ги и ми се обадете. Имам да им задам някои въпроси.

Двамата мъже кимнаха.

— А какво направихте с жената на болногледача?

— Пуснахме я да си върви. Тя няма да се оплаче. Действахме както се разбрахме: възможно най-малко трупове, за да не алармираме полицията.

— Хубаво.

Двамата руснаци напуснаха стаята, без да кажат нито дума повече.

Лазар се отпусна на възглавницата. Бе смъртнобледен и по челото му бе избила пот. Усилието и емоциите бяха изчерпали и последните му сили. Но светлината на омразата, която оживяваше погледа му, бе по-силна от всякога.

Сара не бе допускала никога, че ще отиде отново в Париж. И то при подобни обстоятелства! Наведена над илюминатора в самолета, тя видя Айфеловата кула насред парижката мъгла и сърцето ѝ се сви. На върха на кулата в средата на юли Ерик я бе попитал дали иска да стане негова жена. Въпреки мъката, която този спомен съживи, Сара не можа да сдържи усмивката си. Когато Ерик бе взел ръцете ѝ и бе започнал да говори по-сериозно от всякога, устните му трепереха и тя си бе помислила, че му е прилошало от физическото усилие. Превъзбудена от красотата на Париж и без никакво предчувствие за намеренията на Ерик, бе решила да се качи до върха на огромната кула по стълбите. Заради добротата си, а и за да не противоречи на жената, на която щеше да предложи да му стане съпруга, Ерик не се бе осмелил да откаже.