Николя Бёгле - Пациент 488

— Всъщност няма проблем. Мисля, че намерих връзката с хората, които са ви изнудвали толкова години…

Сара стана под изненадания поглед на бившия директор.

— Благодаря.

— Госпожо Геринген, аз не ви познавам, но както ви е известно, съм прекарал живота си в изследване на човешката душа. Въпреки че се опитвате да го скриете, у вас има нещо добро и крехко. Бъдете бдителна. Хората, които дърпат конците в тази история, не са издържали четиресет години току-така и за нищо.

Сара благодари на стария директор, после излезе, качи се в колата си и потегли с пълна скорост.

Бе някъде около обяд, но би могло да бъде и 4 часът сутринта. Оловният слой, който покриваше небето, бе принудил общината на Осло да остави запалени уличните лампи. Само че тяхната светлина едва успяваше да пробие мъглата.

Сара притисна яката на якето си към скования си от умора и студ тил и излезе от колата. Прекоси паркинга, блъсна силно входната врата на централното управление и тръгна към кабинета на Норберт Ганс. Помощникът ѝ вдигна глава и веднага забеляза, че е много напрегната.

— Намерихте ли някакви административни документи в дома на Сандвик? Например трудовия му договор? Интересува ме на коя дата е постъпил на работа в "Гаустад".

— Ами… не знам, но сигурно са го намерили. Кашоните с иззетите при обиска неща са долу.

Сара му направи знак, че ще върви след него. Двамата слязоха на долния етаж и влязоха в зала, където трима полицаи бяха класирали документите и педантично проучваха съдържанието им.

— Момчета, търсим на коя дата е бил нает на работа Сандвик — подхвърли Норберт. — Търсете в договорите за постъпване на работа и в извадките с клаузите за пенсиониране.

Сара и Норберт помогнаха на полицаите да прегледат стотиците документи, които бяха в кашоните наред с иззетите вещи на Сандвик. Понеже работиха и петимата, след половин час вече имаха отговора.

— Така си и мислех — подхвърли Сара.

С документа в ръка тя се качи на горния етаж и нахлу в охраняваната килия, където бе Леонард Сандвик. Старият болногледач се бе подпрял на стената и бе заспал седнал върху импровизираното легло. Стресна се и се събуди, когато Сара връхлетя в стаята. Прекара език по устните си. Бе доста замаян, а погледът му издаваше страх и неразбиране. Седна на пейката и разтри слепоочията си с края на пръстите си.

— Ама какво става? Защо ме гледате така?

— В досието ви пише черно на бяло, че сте постъпили на работа в "Гаустад" на двайсет и втори ноември хиляда деветстотин седемдесет и девета година. Както ми казахте и вие по време на разговора ни, нали?

— Да, така е…

— Когато разговаряхме, господин Сандвик, вие обаче споделихте, че не сте били там при пристигането на Пациент 488 и че сте разбрали за съществуването му едва няколко месеца след постъпването му в клиниката… Нали така?

— Ами… да…

Сара видя, че свидетелят хвърля крадливи погледи към вратата.

— Само че току-що научих — уточни Сара и заключи демонстративно вратата, — че Пациент 488 е въдворен в клиниката на двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година, с други думи — месец след назначаването ви там. Следователно сте били там. И го познавате… Защо излъгахте, господин Сандвик?

— Ъ-ъъ… не съм излъгал. Не помня вече, там е цялата работа… Нали разбирате, че ме питате за неща, станали преди тридесет и пет години. Може и да съм видял някой пациент да пристига през онази нощ, но нямам никакъв спомен дали това е бил 488. Така че не съм ви излъгал…

— През онази нощ, казвате, а откъде знаете, че е било през нощта?

— А? Не знам, казах го просто така — каза с досада болногледачът, като недоволно смръщи вежди.

— Господин Сандвик, крайно време е да ми кажете истината. Вие ли приехте пациента през нощта на пристигането му в "Гаустад"? Вие ли шантажирате директорите на болницата повече от тридесет години? Вие ли снабдявахте заведението с LS 34?

— Нямам нищо общо с нещата, за които говорите…

— Чуйте ме. Доколкото разбрах от вас, имате жена и малка дъщеря, нали така?

Сандвик шумно пое въздух.

— Колкото повече ни сътрудничите, толкова по-добре ще бъде за вас пред съдията… И ще имате по-голям шанс да видите дъщеря си да расте.

Напълно съсипан, Сандвик наведе глава.

— Не ви познавам, господин Сандвик, но интуицията ми нашепва, че не сте лош човек и че бихте направили всичко, за да се гордее дъщеря ви с вас.

Развълнуваният болногледач извърна глава. Сара го остави да размишлява. За няколко часа бе остарял с десет години… Когато заговори, гласът му вече не бе жизнен и бодър глас на шейсетгодишен мъж, а глас на съсипан и уморен човек, сринат под товара на съжаленията.