Николя Бёгле - Пациент 488

Олин постави ръка на челото си, сякаш размишляваше.

— И да, и не… От това, което ми казвате, и от онова, което знам за свойствата на LS 34, смятам, че не халюцинация е предизвикала този фатален страх… Дори в състояние на летаргия, в каквото се е намирал Пациент 488, мозъкът успява да различи въображаемо и реално. Това е нещо като сън, в който сънувате, че умирате, но се събуждате, защото мозъкът ви знае, че това не е вярно. Пациент 488 не е умрял от халюцинация, а от спомен, потиснат спомен, който лекарството е отключило в съзнанието му, и това е довело до трагичния край.

— Значи този човек е видял нещо толкова ужасно в миналото, че само споменът за него го е убил…

Олин кимна с глава в знак на съгласие.

— Но каква е тази мисъл, която може да предизвика такъв страх, че да убие човек?

Бившият директор на клиниката се усмихна иронично:

— Животът щеше да убие всички ни, инспектор Геринген, ако не бяхме способни да забравяме. Говоря за онази забрава, която ни помага да не мислим във всяка секунда за нашето абсурдно съществуване. Живеем, без да знаем откъде сме дошли, и ще умрем, без да знаем къде отиваме. А как да живеем междувременно? Как да не се парализираме от липсата на смисъл? Това е логически невъзможно… И все пак по-голямата част от нас успяват да го направят и се държат, сякаш нищо такова не съществува… Само че, представете си, че сте принудена да мислите за този абсурд, без да можете да направите нищо, без да сте сигурна, че ще оцелеете… Това състояние на духа може да ни обземе, когато сме изправени лице в лице със смъртта на близък човек… Но…

Олин приключи с експозето си и разтърси глава, като че ли сам не бе доволен от заключението си…

A Сара се опита да се освободи от болезнените мисли, които думите на възрастния мъж предизвикаха у нея.

— Но — поде тя — искате да кажете, че това не се отнася за Пациент 488.

— Е, тези рисунки променят всичко… Казано на езика на патологията, те символизират нещо, което е травматизирало пациента и което той е опитвал да разбере. Чрез тях се е опитвал да каже нещо или поне да изрази разумно спомен, който го е обсебвал… Точен и конкретен спомен от сблъсъка с безсмислието на живота…

Часовникът в хола се събуди и отмери единадесет удара. "Вече е 11 часът — помисли си Сара, — а нямам нито една сериозна следа."

— Искате ли да пийнете нещо, госпожо инспектор?

— Не, благодаря. Слушайте, господин Вингерен…

Но старецът помъкна умореното си тяло към съседното помещение. Сара не посмя да прекъсне действията му и чу шума от съдовете. Чакането прерасна в нетърпение. Той се появи след пет минути с чаша и чайник върху табла, която държеше горе-долу устойчиво.

— Всичко, което ми казвате, е доста интересно, дори интригуващо, господин Вингерен — каза Сара веднага щом той пристъпи в салона, — само че ми трябват сведения, които да ме отведат до виновника… Поне едно…

Олин си наля чаша чай, сякаш не я бе чул, отпи глътка и седна. Наслаждаваше се на вкуса на чая.

— Съжалявам, но не виждам какво повече мога да ви кажа. Та вие вече знаете повече от мен по този случай…

— Нещата не могат да свършат така — прошепна изплашено Сара.

— Виждам размаха ви, госпожо инспектор, и съжалявам, че не мога да ви помогна. Сигурното в тази история е, че онези, които се крият зад тази манипулация, играят на едро. И техните търсения, изследвания и проучвания вероятно са твърде амбициозни, щом продължават играта толкова години. Давате ли си сметка, че този човек влезе в клиниката на двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година, преди тридесет и шест години.

Сара рязко вдигна глава.

— Двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година? Сигурен ли сте?

— Слушайте, тичах за последните коледни подаръци за децата ми, когато дежурният болногледач ми каза, че имало спешен случай и трябвало да отида там веднага… Зарязах всичко и се върнах в "Гаустад". Двамата мъже, за чието идване ме бяха предупредили, ме чакаха както бе предвидено и поискаха от мен да пазя в пълна тайна местонахождението на пациента. Такава Коледа се помни…

— Господин Вингерен, на кого поверихте пациента първия ден? Това е много важно.

— Дежурният болногледач ми помогна първата вечер. Той не се справяше лошо, но с пациента се занимавах най-вече аз. Особено през първия месец.

— А как се казваше болногледачът, който бе дежурен през онази нощ?

— Шегувате ли се? Как искате да си спомня такова нещо? — избухна Олин.