Николя Бёгле - Пациент 488

Несъмнено Олин бе последната ѝ надежда да разбере нещо за 488 — човека, когото бяха настанили в клиниката преди тридесет и шест години. Обиските в домовете на професор Ханс Грунд, нощния пазач и двамата дежурни болногледачи не бяха разкрили нищо, въз основа на което можеха да се направят някакви изводи. Потънала в мислите си, Сара видя указателната табела за излизане от магистралата в последния момент. Удари спирачките и колата се завъртя. Отпусна педала, превключи скоростта и овладя колата с поредица заучени маневри на препатил шофьор.

Автомобилът поднесе надясно, гумите изсвистяха и Сара се размина на косъм от произшествието. Намали скоростта, влезе в лентата за аварийно спиране, угаси мотора и известно време стоя абсолютно неподвижна. Сърцето ѝ биеше с всички сили. Цялата трепереше и едва потисна един напън за повръщане, а после прибра зад ухото си няколко кичура коса. Единственото разумно решение бе да се върне в дома си, да си почине и да сложи ред в личния си живот. И все пак изходът от това на пръв поглед лесно за изпълнение действие ѝ изглеждаше толкова неясен, колкото и разследването, с което се бе захванала.

Пое дълбоко въздух и издиша бавно, а после потегли, преди отново да я връхлети съмнение в способностите ѝ. Прекарваше през ума си всеки елемент от разследването по два пъти, когато чу вибрирането на мобилния си телефон. Беше Стефен Карлстрьом.

— Да?

— Къде си?

— Може би на път да разбера всичко…

— Тоест…

— Отивам при психиатъра, който е ръководел "Гаустад" през шейсетте години.

— А той какво общо има с това, което става сега?

— Може би ще ни помогне да разберем защо директорът извърши този саботаж… Най-общо казано, ще ни разясни какво е искал да скрие.

— Добре. Очаквам да се обадиш.

Сара затвори и час по-късно пресече портала на стар отдалечен селски имот. Чистият сняг скърцаше под грайферите на зимните гуми, а пред очите ѝ се появи кацнала на малък хълм къща, заобиколена от вкочанена от студ гора. По-надолу Сара видя огромно езеро и пленена насред ледовете му лодка. Не се чуваше никакъв шум и илюзорното сиво сияние на зимата придаваше на мястото напълно нереален вид. Сякаш тук вече нямаше да се случи абсолютно нищо. Когато Сара почука на вратата, усети, че времето бе по-студено, отколкото в Осло. Нямаше да издържи дълго навън, без да се движи. Врата се отвори и на прага се появи старец, който я огледа от главата до петите.

— Какво искате?

Пред Сара стоеше уморен човек, който вероятно не очакваше нищо от живота.

— Аз съм инспектор Геринген. Пациент 488 е мъртъв и бих искала да ви задам няколко въпроса.

При споменаването на Пациент 488 угасналият поглед на доктор Олин Вингерен се оживи. Вгледа се за миг в Сара, въздъхна и ѝ обърна гръб, но остави вратата отворена.

Сара усети миризма на застоял въздух. Животът тук бе спрял от години и като че ли дори прахът бе от друга епоха. Олин вървеше изгърбен, влачеше краката си, минаваше покрай мебели в рустиков стил, отрупани с най-различни дреболии, а върху облегалките на две тъмнозелени старовремски кресла бяха метнати дантелени покривки. Тишината се нарушаваше само от скърцането на стъпките им по паркета и равномерното движение на махалото на стенен часовник.

Когато, очите ѝ привикнаха със слабата светлина, Сара бе удивена от оригиналните картини по стените. Първата представляваше рисунка на човешка глава в профил. Окото бе широко отворено, а мозъкът — представен с най-малките подробности. Пред окото някаква ръка държеше заострено сечиво, а стрелка указваше посоката, в която то щеше да пробие главата. Инструкция за лоботомия.

— Тази практика навремето се смяташе за гигантско откритие в помощ на болните, госпожо Геринген. Представете си хора, изцяло в плен на мозъка си, страдащи от неописуеми болки, на които успявахме да облекчим страданията. Направо чудо.

Сара знаеше какъв отговор би дала при нормални обстоятелства, но не искаше да засегне свидетеля, който бе последният ѝ шанс да разбули мистерията.

— Всяко време има своите сигурни методи и настоящето понякога е твърде надменно, когато се захваща да съди миналото.

Олин Вингерен седна в едно кожено кресло и въздъхна с облекчение.

— Не знам защо го казвате: може би искате да ме поласкаете с определена цел, но ми е приятно да го чуя.

Възрастният мъж покани Сара да седне, преди да ѝ зададе въпроса:

— Значи е бил жив до днес?

— До вчера, ако трябва да съм точна.