Николя Бёгле - Пациент 488

— Смяташ ли… вярваш ли, че мама, татко и баба са при звездите и ни гледат?

Кристофър вдигна очи към покрития със звезди небесен свод и се усмихна.

— Да, скъпи мой, вярвам.

— Да, ама по-рано казваше, че не знаеш! Защо сега казваш друго?

Кристофър се учуди, че малкият си спомня какво му е отговорил, защото бяха водили този разговор само веднъж след смъртта на баща му и майка му.

— Да, казвах друго, но причината е, че тогава не знаех…

— А как така сега знаеш?

— Защото по-рано не бях намерил отговора…

— Както когато си намираш ключовете за колата ли?

— Да, горе-долу е същото. Можеш да спиш спокойно, защото тези, които те обичат, бдят над теб.

Детето се сви на кълбо под завивката си.

Кристофър го целуна по челото, а Симон хвана блузата му и я дръпна няколко пъти.

— Какво искаш, Симон? Да остана още малко при теб ли?

Симон го гледаше, въздишаше и продължи да го дърпа за суитшърта.

Тогава Кристофър разбра.

Съблече суитшърта и го даде на Симон, който го притисна към гърдите си като плюшена играчка. После затвори очи и се успокои.

— А мога ли да си взема таблета и да си поиграя?

— Да, но ще си играеш само тридесет минути, нали помниш?

— Да, а после мога да чета, да слушам музика или да си говоря с теб.

— Точно така.

— Тогава след това ще нарисувам рисунка за Сара.

— Тя ще се зарадва много.

Кристофър целуна отново Симон, а после внимателно затвори вратата. Точно в този момент получи съобщение на телефона си.

Беше снимка. Сара, която едва се виждаше под вълнена шапка и огромен шал. Показваха се само няколко златисто-рижи кичура. Носът ѝ бе червен от студа, но очите ѝ радостно блестяха. Кристофър забеляза, че е позирала така, че да се вижда добре дясната ѝ страна. Веждата и миглите бяха израснали. Отдолу бе написала: Този път аз те чакам. П.П. Няма да ми се сърдиш, ако не съм се епилирала.

Кристофър се усмихна и усети в сърцето си толкова дълбоко чувство, че му се зави свят — много повече, отколкото като разсъждаваше за истините, които не преставаха да го измъчват.

Полите на расото на изповедника шумяха по коридора, който водеше към килиите на затворниците с доживотни присъди. С виолетовия ешарп около врата, стиснал Библията в дясната ръка, абатът със сивеещи над слепоочията коси, имаше тежкия дълг да изслушва последните думи на чудовищни Божи създания, които понякога искаха опрощение на греховете си. Пазачът, който вървеше пред него, се приближи до една врата и погледна през шпионката. После рязко я затвори и се зае с връзката ключове. Отключи вратата под съпровода на дрънченето им.

— Дейвисбъри, изповедникът е тук — каза той и направи знак на абата, че вече може да влезе.

— Почукайте, като свършите. Ще дойда да ви отворя — добави той.

Металическото щракване на затварящата се врата отекна като ехо в пещера. Абатът направи няколко крачки в килията, която приличаше на болнична стая. Марк Дейвисбъри лежеше в леглото и дишаше трудно. Превръзки покриваха половината му лице и голяма част от тялото му. Изгарянията, които бе получил в мината, бавно го убиваха. Бе много отслабнал, а очите му приличаха на стъклени. Гледаше втренчено право пред себе си и като че ли не бе забелязал посетителя си. Изповедникът взе малко столче, седна до леглото на затворника и зачака.

— Значи са ви казали, че скоро ще се преселя в отвъдното — прошепна Дейвисбъри с дрезгав глас.

Смутен, абатът прочисти гърлото си.

— Аз съм отец Александър Фин. Вашият лекар ми каза, че тялото ви се уморява по-бързо през последните дни. Скоро ще се озовете лице в лице с Бога и ще чуете присъдата му. Все още има време да му поискате прошка.

Дейвисбъри се усмихна.

— Защо се усмихвате?

— Усмихвам се, защото Бог ще ми благодари.

Абатът навлажни устните си.

— Убили сте повече от шейсет души, предизвиквайки експлозията в мината — мъже и жени, които са допуснали само една грешка: вършили са добре научната си работа или просто са пожелали да посетят мината.

— Малка странична щета в сравнение с това, което спасих.

— А какво смятате, че сте спасили?

Дейвисбъри каза със задъхване:

— Вас, Бог, Църквата, религията, света!

Изповедникът потърси нещо в Библията си.

— Като убивате невинни хора?

Бившият бизнесмен поклати глава.

— Ще ви доверя нещо — каза той. — През целия си живот работих за триумфа на религията. Посветих състоянието си на една цел — да докажа на всички, които не вярваха в Бог, че се лъжат. Исках дам покажа, че религията казва истината и че ако човек вярва в нашия Спасител, човешката душа е наистина безсмъртна. Исках да утвърдя религията като единствена власт, на която си струва човек да се подчинява, но всъщност само копаех гроба ѝ, подготвях оскърбителното ѝ поражение и насочвах света към хаос и упадък.