Николя Бёгле - Пациент 488

В този момент Сара забеляза, че лявата ръка на Лазар, скрита под чаршафа, бе стисната в юмрук и от него се показваше парче хартия. Тя разтвори един по един пръстите му и го извади. После го разгъна.

— Кристофър… — извика тя.

Но Кристофър бе в съседната стая и влачейки болния си крак, ровеше в гардероба и гледаше под леглото, блъскаше стените и крещеше името на Симон. Сара отиде при него и вдигна парчето хартия към очите му.

— Какво е това? — гневно попита той.

— Съобщение, което ни е оставил Лазар.

Зад завесата във фоайето — прочете бързо. А Сара му показа ключа, който бе намерила в смачканото парче хартия. В далечината се чуваха гръмотевици.

Двамата бързо се спуснаха по стълбите. Доколкото болният крак му позволяваше, Кристофър се втурна към завесата, която покриваше една от стените във фоайето. Повдигна я така бясно, сякаш искаше да я разкъса. Видя врата, чиято брава бе с малка ключалка. Сара отключи вратата и отбеляза, че тя води към черно стълбище. Кристофър моментално се изкачи нагоре. Стигнаха до коридор с прашни дървени ламперии по стените. Имаше две врати към стаи, които очевидно по-рано са били на прислугата. И двете бяха заключени, но с ключа успяха да отворят едната.

Сърцето на Кристофър биеше в гърлото му, а кръвта бучеше в ушите му. Влетя вътре. Капаците бяха затворени и само една поставена на земята лампа разпръсваше тъжна светлина. Дървено влакче бе обърнато на една страна, а в ъгъла на стаята се виждаше някакъв легнал на земята силует. Кристофър разпозна разрошените коси на Симон. Малкото момче притискаше до гърдите си раздърпано бяло плюшено мече, което мъчителите му бяха дали. Дишаше на пресекулки.

— Симон — промълви със заекване Кристофър.

Детето притисна още по-силно мечето, като цялото трепереше. Сълзи замрежваха погледа на Кристофър, а очите му горяха.

— Сърце мое… аз съм. Лошите си отидоха, а аз съм тук…

Симон повдигна бавно главата си и очите му блеснаха.

Кристофър коленичи до него и едва се въздържа да не го прегърне. Страхуваше се да не го уплаши. Малкото момче се вгледа втренчено в него, сякаш не можеше да различи съня от действителността и притискаше мечето към гърдите си.

— Толкова си смел… толкова… — каза Кристофър, който бе силно развълнуван и не можеше да говори.

Симон се изправи, захвърли играчката и обви ръце около врата на Кристофър, а после притисна лице в рамото му и го прегърна трескаво. Със свито гърло Сара наблюдаваше този миг, изпълнен с толкова любов. В небето се появи светкавица и силен гръм отекна точно над главите им. Плисна проливен дъжд. Кристофър вдигна Симон на ръце и се върна във фоайето. Малкото момче бе заспало. Сара повика такси, но им казаха, че трябва да изчакат бурята да отмине. Зачакаха търпеливо. Кристофър галеше косите на Симон, сякаш искаше да се убеди, че не сънува. Навън бурята бушуваше. Бе толкова силна, че кипарисите се огъваха и заплашваха да се пречупят.

— Флашката и документите! — спомни си внезапно Кристофър.

И Сара като него бе напълно забравила за доказателствата, които бе скрила в храстите покрай пътя. Тя се втурна навън.

— Не, Сара, твърде опасно е!

За секунда Сара се намокри така, сякаш бе паднала в поток. Тичаше, а краката ѝ шляпаха в образувалите се на пътя дълбоки локви. На няколко пъти едва не загуби равновесие под силните пориви на вятъра. Кристофър я видя как изчезва в поройния дъжд и си каза, че тази жена наистина е изключителна и нестандартна. Когато Сара най-сетне стигна до скривалището, където бе мушнала документите, установи, че водната стихия бе изтръгнала храстите и издълбала почвата чак до камъните, отнасяйки всичко със себе си. Не бе останало нищо. Затича се отново и измина няколко десетки метра надолу по склона. Откри канал, който се опитваше да погълне течащите към него потоци вода. За да е спокойна съвестта ѝ, огледа всичко наоколо, но нямаше и следа от флашката, а също и от документите. Върна се обратно във вилата. Като я видя да идва с празни ръце, Кристофър осъзна, че бяха изгубили доказателствата за невероятното откритие. Но в края на краищата така може би бе по-добре… Нямаше нищо по-важно от това да усеща как Симон диша в ръцете му.

Малкото момче все още спеше. Сара го гледаше как се е сгушило до рамото на чичо си и се усмихна нежно.

Таксито пристигна след половин час и ги закара до болницата, за да прегледат Симон. Медицинска сестра пое детето, а Кристофър и Сара седнаха в чакалнята. Някои от хората разгръщаха поомачкани списания, а други се бяха втренчили в смартфоните си.