Николя Бёгле - Пациент 488

— Зная — задоволи се да каже, — но не мога. Трябва да уредя някои неща от миналото си и после да започна да градя живота си отново, Кристофър. И не знам колко време ще отнеме това. Не ме чакай.

— Остави ни някакъв шанс, Сара.

— Ако не оправя бъркотията в живота си, ще те направя нещастен, Кристофър. А не искам.

Стисна силно ръката му, а после се надигна на пръсти и го целуна, като го галеше по бузата. След това прокара ръка по косите на Симон и го целуна по челото.

— Кристофър, ти си най-хубавото нещо, което се е случило на това дете.

— Сара!

Кристофър бе намерил сили да носи Симон само с една ръка, за да хване Сара с другата. Разкъсвана от мъка заради решението си, което бе взела за доброто и на двамата, с блестящи от тъга очи, Сара го погледна за последен път.

— Ако не в този живот, то тогава в другия.

— Ще те чакам в този живот.

Тя кротко се усмихна, обърна се и тръгна. Не спря, докато не стигна митницата. За миг на Кристофър му се стори, че забавя крачка, но тя изчезна в дъното на коридора. Той остана неподвижен повече от десет минути, като се надяваше да я види как се връща.

— Тя замина ли?

Кристофър трепна. Симон се бе събудил.

— Да.

— Завинаги ли?

— Не знам.

— Много ли я обичаше?

Кристофър се усмихна тъжно.

— Да.

— Тогава защо я пусна да замине?

Кристофър пое дълбоко въздух.

— Точно защото я обичам.

Симон не каза нищо и сложи глава на рамото на чичо си, който го притисна към себе си.

— Искам да си отида у дома.

— Да, скъпи мой, отиваме си у дома.

Шест месеца по-късно

Седнал пред лаптопа си, Кристофър изпращаше на Сара съобщение по електронната поща. Чуваше течащата вода в банята: Симон си миеше зъбите преди лягане.

През последните три месеца момчето бе спало в леглото му. Постоянно се притискаше до него и се будеше по няколко пъти всяка нощ с викове или плач. Всеки път Кристофър палеше лампата, казваше му, че си е у дома, показваше му някой любим предмет, обясняваше му, че просто е сънувал кошмарен сън и че наоколо няма никой от лошите. Това бе оказало добър ефект и кошмарите на Симон бяха намалели. А тази вечер за първи път щеше да спи в стаята си.

— Как върви миенето на зъбите? — извика Кристофър от кабинета си.

— Скоро ще приключа! — отговори Симон с пълна с паста за зъби уста.

— Хайде, лягай си! Утре те чака хубав и дълъг ден!

— Искам да ми разкажеш приказка. Онази за пора, дето не намирал къщата си! — извика Симон и връхлетя в кабинета.

— Пак ли? Нали ти я разказах вчера?! А и не си ли вече голям за нея?

— Да, ама е много смешно, когато порът ходи първо при кравата, после при жабата… Затова искам да ми я разкажеш пак.

— Добре де, добре… отиваме…

Кристофър затвори лаптопа, прибра го в чантата и като се прозяваше, погледна за миг купчината документи върху бюрото си.

За няколко седмици бе разпитван много пъти от полицията, бе уредил погребенията на майка си и баща си, въпросите с наследството, справяше се успешно с травмите на Симон, а и със своите. При това бе поел отново работата си и се опитваше да предложи на племенника си възможно най-уравновесения и спокоен начин на живот.

— Ехей, готов съм! — нетърпеливо го повика Симон.

Кристофър подскочи.

Мислите му се бяха зареяли някъде — нещо, което се случваше често след завръщането му. Бе толкова разтърсен от преживените събития. Макар и споменът за насилието и всичко случило се да избледняваше постепенно, в паметта му оставаха главозамайващите разкрития, на които бе станал свидетел и които не можеше да сподели с никого.

Понякога спираше на улицата и гледаше хората — вървят, говорят и са погълнати от ежедневието си, без да си дават сметка, че вътре в тях е записана историята на света. Без да знаят, че душите са около нас: витаят над главите ни или прекосяват телата ни във всяка минута. Нито пък че тяхната собствена душа ще ги надживее след физическата им смърт и ще се присъедини към огромното невидимо, но реално пространство на черната материя.

— Кристофър! — повика го Симон от стаята си.

Кристофър стана и отиде при момчето. Нощната лампа във формата на гъба излъчваше приглушена и успокоителна светлина.

Седна до него и разказа любимата му приказка, като подражаваше на героите. Бе щастлив, че племенникът му разтваря широко възхитените си очи и се смее. Когато свърши, угаси лампата, помогна на Симон да се завие добре и го погали по челото. Момчето обърна глава към прозореца. Не искаше да затварят капаците и затова ясно се виждаха блещукащите в небето звезди.