Николя Бёгле - Пациент 488

Кристофър взе две кафета от автомата и подаде едното на Сара. Двамата отпиваха от чашите си и оглеждаха хората наоколо.

— Знам, че ще прозвучи банално — започна Кристофър, — но наистина ми се струва странно да се върна към нормалния живот. Тук, сред тези хора, които не знаят… Не знам как ще започна да живея, както съм живял преди.

Сара отпусна глава върху рамото му.

— Опитът показва, че ежедневието лекува много неща — отговори тя, без да си вярва особено.

— Много мило, че се опитваш да ме излъжеш…

— С дете до себе си, за което трябва да се грижиш, лъжата не изглежда чак толкова голяма.

— Ако няма нужда да хоспитализират Симон, ще си починем една нощ в някой хотел, преди да се качим на самолета за Париж. Остани с нас.

Тя смутено наведе глава и бавно се откъсна от прегръдката на Кристофър.

— Трябва да се върна в Осло и да напиша доклада си. Вече имам отговори на всички въпроси и знам кой е убил Пациент 488 и защо — добави тя. — Завърших разследването си, трябва да затворя досието и да обясня отсъствието си на началниците. А после ще трябва да свидетелствам за всичко, което видях, за да те освободим от наказателна отговорност. Трябва да го направя бързо, за да ти спестя сериозни неприятности. Остави ме на летището. Така ще бъде най-добре.

— Това гаджето ти ли е? — Симон бе излязъл от кабинета на медицинската сестра и изглеждаше добре.

— Ами… аз… всъщност — заекна Кристофър.

— Физически Симон е добре — оповести сестрата. — Малко е дехидратиран, но ние му дадохме специален разтвор. Трябва да го пие през целия ден. Няма видими наранявания. Но за сметка на това психическото му състояние задължава да бъдат взети мерки. Въпреки че на първо време може и да изглежда, че е напълно добре…

Кристофър прегърна покровителствено и с обич Симон и благодари на сестрата, която им пожела лек път.

— Кажи де, това гаджето ти ли е? — настоя Симон, като гледаше Сара.

Тя наблюдаваше и двамата с нежност.

— Ти спеше в таксито и затова не ти я представих. Това е Сара. До голяма степен заслугата, че всичко завърши добре, е нейна.

Симон разтърси глава и се изненада много, като видя, че Сара е без една вежда и без мигли на едното око.

— Какво си направила с окото си?

— Ами виж…

— Сара е жена с много таланти — намеси се Кристофър, — но не умее да се епилира. Това е единственият ѝ недостатък.

Сара се усмихна. Кристофър за първи път виждаше лицето ѝ да се озарява от светлина и това го смути. Сара забеляза неудобството му.

— Е, да, умея да се усмихвам, а също така и да се смея!

— Имам ли някаква заслуга?

— Не. Нямаш нищо общо. Вероятно е заради часовата разлика — подхвърли тя и намигна на Симон.

— Ще дойдеш ли с нас у дома? — попита детето с надежда.

— Не, трябва да се върна в моя дом. В Норвегия. Там ме чака много работа.

Стомахът на Кристофър се сви от мъка. Искаше му се да я попита защо отказва да отиде с него. Защо си забраняваше нов живот, обещаващ ѝ щастие. Та нима това, което бяха преживели заедно и което бяха почувствали един към друг, бе вече затворена страница?! Сигурно, ако се отнасяше за друга жена, би отстъпил пред изкушението да я убеди да остане. Но за малкото време, прекарано с нея, бе разбрал, че тя не обича да насилват волята ѝ, а още по-малко — да се опитват да разберат нещо, което тя иска да остане скрито. Ето защо, въпреки мъката си, Кристофър уважи избора ѝ.

— Ще изпратим Сара на летището, а после ще идем да си починем — каза той.

Симон също изглеждаше разочарован, но се примири. В таксито за летището той отново заспа. Отпусна се доверчиво, защото присъствието на Кристофър го успокояваше. Щом пристигнаха на терминала за заминаващите полети, Кристофър настоя да придружи Сара до вратата, откъдето щяха да я отведат в самолета. Вдигна заспалия Симон и тръгна рамо до рамо с нея. Някакъв вътрешен глас му казваше да направи нещо, защото всяка жена винаги ще предпочете любовта. Трябваше да събере смелост и да ѝ каже, че е влюбен. Само че, ако бъдеше твърде откровен, не рискуваше ли да я уплаши и да я накара да избяга завинаги. Имаше на разположение няколко минути, за да вземе решение. Сара си купи билет за първия полет за Осло на гишето на Норвежките авиолинии. Когато стигнаха до митницата, тя забави крачка. Кристофър усещаше, че сърцето му бие лудо в гърдите. Как да ѝ опише колко много ѝ дължи? Как да ѝ каже, че бе открил най-впечатляващата и най-великодушна жена на света? Как да я накара да разбере, че не бе изпитвал подобни чувства към никоя друга и че иска да остане с нея до края на живота си? А тя го гледаше и сякаш чуваше всяка негова неизречена дума. Приближи се до Кристофър и взе ръката му.