Николя Бёгле - Пациент 488

— Ама нали ми казахте да ви закарам до номер сто и трийсет?

— Просто спрете тук!

— Ей, ей, недейте така! Не се нервирайте! Питам заради вас… Не исках да се морите излишно. Както желаете… Вие решавате.

Двамата платиха и излязоха бързо от колата. Денят угасваше и огнена светлина заливаше бягащите над националния парк Меркантур облаци.

— Дай ми документите — каза Сара.

— За какво са ти?

— Ако бях на мястото на Лазар, нямаше да имам никакви скрупули и щях да убия хората в нашето положение, за да взема каквото ми трябва. Ще ги скрием тук някъде и първото нещо, което ще му кажем, е, че информацията не е у нас и ако я иска, ще трябва да остави и трима ни да живеем.

Кристофър призна, че бе нетърпелив да открие Симон и че е щял да допусне и тази грешка. Подаде на Сара плика с документите и флашката. Тя се убеди, че наоколо няма никого, и скри грижливо плика в храстите, показващи се от някаква ограда.

— Моментът настъпи. Да вървим.

Порталът на вилата, намираща се на номер 130, бе един от малкото осветени в квартала. Имаше висока метална ограда и не можеше да се види вътрешността на имота, но ако се съдеше по оградата, изглеждаше доста голям. Сара забеляза някаква камера, но Кристофър трепереше от нетърпение и вече звънеше на звънеца до домофона.

— Държа да ви предупредя — заяви той, без да знае дали някой го слушаше, — че документите не са у нас. Настоявам да прегърна Симон и чак тогава ще ви дам каквото и да било.

Сара предпазливо бутна полуотворения портал и видя огромна алея, от двете страни на която се очертаваха стройните силуети на флорентински кипариси. Двамата тръгнаха по настланата с бели камъчета широка пътека, която ги отведе до каменна къща, кацнала на височинка насред огромна овощна градина. Чуваха се само скърцащите им по чакъла стъпки и далечната песен на щурците, съпровождана сегиз-тогиз от безгрижното чуруликане на някой славей. Времето все още бе хубаво, но на хоризонта се трупаха сиви облаци. Пристигнаха в подножието на разделена на две стълба, която водеше към вратата на къщата, сгушена под характерния за бароковата архитектура свод. Изкачиха се по стълбите и бутнаха изящно украсената врата, която се отвори начаса. Влязоха в блестящо от чистота мраморно фоайе. Срещу тях бе стълбището, водещо към първия етаж. Върху едната стена имаше огромна завеса и се виждаха много врати, които очевидно водеха към други помещения. Кристофър имаше желание да ги отвори всички, викайки Симон. Като понапрегна слуха си, долови някакъв шум. Като че ли някой бавно си поемаше въздух. Да, така беше. Бе същият звук, който чуваше, докато говореше с Лазар — шумът на апарат, който подпомагаше дишането. Идваше от горния етаж.

Двамата стигнаха до площадката и поеха по коридора, който ги отведе до полуотворена врата. Сара хвърляше тревожни погледи наляво и надясно. Пред вратата на стаята, откъдето се чуваше изкуственото дишане, Кристофър повиши глас и попита:

— Има ли някой?

Никой не отговори. Сара бутна вратата с крайчеца на пръстите си и видя стая с мокет в гранатов цвят и тапети на цветя. През полуотворения прозорец се промъкваше бриз и към равномерния звук на респираторния апарат се прибавяше шумоленето на липата отвън. Мъж с извънредно редки сиви коси лежеше на леглото, а главата му бе обърната към прозореца.

— Лазар? — тревожно го повика Кристофър.

Тялото не помръдна. Кристофър прекоси бързо стаята и застана пред леглото. Сара запази спокойствие и започна да оглежда всяко кътче.

— Лазар! — изкрещя Кристофър.

Сърцето на Сара се сви. След този вик можеше да се очаква най-лошото. Тя се приближи към леглото и разбра всичко. Кристофър разтърсваше Лазар за раменете.

— Къде е Симон? Къде е Симон, мръсник такъв? Говори!

Старецът обаче не отвори очи и тялото му се поклащаше като безжизнен манекен. Апаратът продължаваше да работи и Лазар бе все още жив, но най-вероятно беше в кома, а върху устните му играеше спокойна усмивка. Бе отнесъл със себе си последния им шанс да намерят момчето.

— Симон! — изкрещя Кристофър с пълно гърло, без да знае накъде да насочи зова си. — Аз съм — Кристофър!

И Кристофър започна да изпразва чекмеджета, да рови във всички ъгълчета на стаята с надежда да открие следа, която би му помогнала да разбере къде е момчето. Сара запази самообладание и грижливо разгледа безжизненото тяло на Лазар. Откри две почти незабележими татуировки върху дясната ръка на стария мъж. Едната представляваше розата на ветровете [52] Нарича се още "роза на компаса" и представлява векторна диаграма, която характеризира режима на вятъра в дадено място. Използва се в мореплаването, строителството на летища и пътища, градоустройството, земеделието и др. — Бел. прев. , а другата изобразяваше кинжал. Най-вероятно това бе емблемата на престъпната руска организация "Ворм в законе" — помисли разсеяно тя. Това обясняваше как "опитното зайче" на ЦРУ, успяло да избяга от лудницата, имаше с какво да си купи такава вила и да финансира в продължение на толкова години издирването на мъчителите си. Сара вдигна чаршафа и видя, че на гърдите му също имаше татуировка. Изобразяваше Богородица с усмихнатия Младенец. Впрочем, като се вгледа внимателно, забеляза, че усмивката на Лазар наподобяваше усмивката на Младенеца. Колкото и жесток да е бил този човек, спокойният му вид показваше, че вече е в мир със съвестта си. Бе постигнал целта на живота си — да отмъсти за годините мъчения, и нестихващото му безпокойство бе отстъпило място на сигурността, че ще оцелее и след смъртта. Ведрата усмивка върху устните му изразяваше великодушие и удовлетворение.