Николя Бёгле - Пациент 488

Седналият до нея Кристофър усети треперенето ѝ. Без да знае какво я измъчва, той я обгърна с ръка и я притисна до себе си. Странната трескавост бе изчезнала и бе отстъпила място на обичайната за него сериозност. За първи път, откакто бяха напуснали Париж, се замисли за майка си. Тя вярваше толкова много в рая, бе правила толкова добрини… Къде ли бе сега? И дали изобщо беше някъде?! Той бе агностик. Никога не бе отричал възможното съществуване на възвишена форма на живот, особено в моменти като този — под звездите, насред поклащащата се от вятъра джунгла, когато природата сякаш придаваше смисъл и на най-абсурдните неща. Само че циничният му дух не преставаше да му нашепва, че няма право да се отдава на вяра без доказателства. Дори в страданието си не можеше да се отрече от принципите и убежденията си. В този миг мъката отново го стисна в клещите си.

Сара облегна глава на рамото му, без да изпуска от погледа си звездите, които ѝ пращаха малко от спокойствието си.

— Дай ми фенерчето — прошепна Кристофър.

— Къде искаш да отидеш?

Той насочи фенерчето към малко възвишение, надвиснало над постройката.

— Ще те следвам.

Като си помагаха взаимно да отстраняват клоните по пътя си и да не се хлъзгат надолу, двамата изкачиха баирчето. Тънкият сърп на луната им позволи единствено да видят, че джунглата, която покриваше склоновете на вулкана, в основата си отстъпваше място на характерните за острова безводни и скалисти пространства. В далечината се долавяха сребристите отражения на луната в морето. В тази пустиня от камъни, заобиколена от вода, единствено светлините на военната база, намираща се на около осемстотин метра по-надолу, обезпокояваха едва забележимо мрака.

Кристофър насочи цялото си внимание към постройката в краката им, като се опита да визуализира помещенията в нея. Клекнала до него, Сара скубеше шепа след шепа трева, докато накрая докосна мократа пръст и я почисти. После с върха на една пръчка нарисува контурите на сградата върху гладката почва. Получи се почти правилен правоъгълник. Вътре очерта с тънки бразди помещенията, които бяха разгледали: най-напред коридора, който се простираше по дължината на цялата сграда, първата квадратна стая вляво от входа, банята отсреща, до нея другата стая в центъра на коридора и накрая, в дъното — голямата зала, където се намираше командният пулт. След като планът на сградата бе начертан, едно нещо се набиваше в очите.

— Да, видях — каза Сара, преди Кристофър да успее да отвори уста и да освети с фенерчето чертежа ѝ. — Дясната част на постройката е заета от две помещения, които, поставени едно до друго, изпълват почти цялото застроено пространство от тази страна. Това е логично… За сметка на това от лявата страна има само една стая, а после следва голямо празно пространство.

Кристофър довърши разсъжденията ѝ на висок глас:

— Като се вземат предвид трудностите, които сигурно са имали да докарат дотук строителен материал, а после — да построят и сградата, би било абсурдно една част да не служи за нищо.

Двамата слязоха от възвишението. Тръгнаха към вътрешността на постройката и влязоха отново в първата стая вляво.

— Странно е и че отляво се намира и единственото празно помещение в постройката, а също така и единственото, на което няма емблема на НАСА на вратата — каза Кристофър.

Сара потвърди правотата на разсъждението му, а после, както бе застанала на прага, посочи една по една всяка от стените.

— Ако има скрит проход, той не би могъл да бъде в дясната стена, защото тя е заета от две помещения, които имат излаз в коридора. По същата причина не може да бъде и в стената срещу нас — там е залата с командния пулт. Може да бъде само в лявата стена.

После излезе от стаята и след минута се върна с кирката, която бяха намерили в шкафа отвън. Подаде я на Кристофър, отстъпи няколко крачки и насочи фенерчето към стената. Кристофър взе инструмента и удари косо стената. Още при първия удар оттам падна парче гипс. Удари стената втори, а после и трети път, като дишаше тежко. След петия удар стената се пропука и под мазилката ѝ се показа част от бетонен блок. Кристофър си пое дъх.

— Няма да е лесно, но пък ти вече направи хубав разрез — окуражи го Сара, като посочи пукнатината в средата на стената. — Цели се тук.

Кристофър вдигна кирката над главата си и с всички сили удари точно в средата. Върхът на кирката се заби малко повече. Удари още десетина пъти и изведнъж върхът на кирката проби стената и потъна чак до сапа. От устата на Кристофър излезе хрип от усилието, но успя да използва кирката като лост. Стената бавно се напука. По земята се посипа гипс. Кристофър не отпусна натиска си и изведнъж стената поддаде. Сара насочи светлината към образувалата се дупка.