Николя Бёгле - Пациент 488

Затвориха телефоните едновременно. След малко Кристофър получи видеоматериал. Отвори го с треперещи ръце. Руснакът Сергей бе хванал ръката на момчето, което го гледаше уплашено, и я притискаше към масата. Държеше месарски нож и го бе насочил към китката му. Нежното и мечтателно лице на Симон се бе разкривило от страх, а в погледа му се четеше непоносимо отчаяние. "Ако баща ти направи каквото му казваме, ще запазиш ръката си!" — му каза Сергей. После записът спря.

Сара усети, че стомахът ѝ се обръща, и се подпря на стената, за да не припадне. Кристофър се вцепени от ужас. Представи си мъките на детето и прибави към тях чувството си за вина, непоносимата си безпомощност и разкъсващия го гняв. Сара бе учила за тези реакции и дори ги бе изпитвала, познаваше разрушителната сила на човешкия ум в подобни случаи… Особено когато бяха замесени деца. Невинността им отключваше емоционални реакции, които обезсилваха засегнатите хора дотам, че шансът жертвите да бъдат спасени силно намаляваше…

— Слушай, слушай — заповтаря Сара, като стискаше Кристофър за раменете. — Погледни реалността в очите! Не са убили Симон. А и ти бе невероятен! Благодарение на теб той е още жив… За момента само това има значение! Чуваш ли?! Имаме дванадесет часа, ще намерим каквото трябва.

Кой би бил подготвен за такъв шок?! Кой би могъл да стои спокойно, когато чува как мъчат дете?! Кристофър потъна в кошмарни мисли и безплодието на страха пилееше силите му. Сара го разтърси и не спираше да повтаря името му. Кристофър рязко се обърна и я заудря като слепец. Тя отбиваше ударите му, като се стараеше да не го нарани. А той се бореше с нея и крещеше от ярост. Тя го остави да излее гнева си, да рита нападалите по земята инструменти, да хвърля на пода металните пластини, докато се изтощи. Задъхан и с наведена глава, Кристофър започна да издава дрезгави ридания. Трябваха му пет минути, за да се успокои и да нормализира дишането си.

— Добре ли си? — пое риска да го попита Сара, като търсеше погледа му.

Той прекара ръка през сгърченото си разстроено лице и се обърна към нея.

— Съжалявам… не знам какво ме прихвана… Като че ли… изпитвах нужда да намеря виновник…

— Разбирам… А аз те излъгах, като ти казах, че се страхувам и че ми причиняваш болка — отвърна тя и почти се усмихна.

Вместо отговор Кристофър си пое дълбоко въздух, а в погледа му се четеше ирония. Странно нещо са животът и човешкият дух. Изведнъж го обзе неудържимо желание да целуне тази жена. Погледите им трескаво се срещнаха. Кристофър желаеше всичко у Сара, желаеше я цялата. Сочните устни, с които тя изричаше винаги най-точните думи, ледения поглед, от който той черпеше спокойствие, бялата кожа на тила, изваяната ѝ шия, ханша, зовящ го да сплете тяло с нейното, но най-вече — желаеше душата ѝ, едновременно дистанцирана и щедра.

— Имаме дванадесет часа. Това е много и малко — заяви тя, след като няколко мига двамата плаваха в облаците.

Кристофър отвърна поглед, засрамен, че бе изпитал такова желание и особено — че го бе показал. Макар че беше сигурен, че е забелязал същото желание и у нея. А Сара се опитваше да убеди себе си, че просто е жертва на химическа реакция, която размътва ума ѝ.

— Търсихме навсякъде — каза Кристофър, докато си възвръщаше самообладанието. — Какво още можем да направим?!

— Не знам. Но ми се струва, че и двамата имаме нужда да вземем малко въздух.

Сара освети пътя им към изхода. Навън бе паднала нощта. Вятърът люлееше листата в джунглата, а те двамата, привилегировани наблюдатели на Млечния път, отделиха няколко мига да успокоят духа си. Сара седна на входа, а ръката ѝ докосваше тази на Кристофър. Облегна се на фасадата и вдигна глава към небесния свод. После незабелязано плъзна ръка по корема си. Ако оживееше след тази история, какво щеше да прави в Осло? Копнежът и плановете ѝ за дете бяха подхранвали до този момент желанието ѝ за живот. Този копнеж не си беше отишъл, но плановете ѝ се бяха провалили… Не толкова, защото Ерик я бе напуснал. В края на краищата, тя със сигурност можеше да намери някой друг. Само че това, което изживяваше през последните дни, ѝ показа, че раните ѝ от войната не бяха заздравели. Че призраците все още бродеха в душата ѝ. Можеха да я завлекат отново в най-тъмните и най-отчайващи кътчета на живота и дори да я превърнат в слабо, умоляващо и гърчещо се същество до края на дните ѝ. Как би могла да стане майка, когато лудостта я заплашваше при най-малкия удар? И с какво право щеше да наложи на едно дете живот в страх?! И въпреки това, о, Боже, колко искаше да чуе детски гласец, който я нарича "мамо"! Прехапа устните си, за да си наложи да не трепери.