Николя Бёгле - Пациент 488

— Светлината минава. Човек би казал, че от другата страна има празно пространство. Само че отворът е още много малък, за да се види добре.

— Пази се! — предупреди я Кристофър.

Той продължи да нанася успешни удари с кирката, докато направи достатъчно широк отвор, за да може да доразбие стената с ритници, а после хвърли инструмента на земята. Докато белият гипсов прах падаше в осветената част от помещението, се откри вдлъбнатина с големина най-много един квадратен метър. И тя изглеждаше празна. Но когато Сара насочи светлината към пода, Кристофър потрепери. Видяха очертанието на потънала в мрака стълба, която водеше под земята.

Кристофър погледна със задоволство Сара и ѝ направи знак, че този път ще мине пръв. Взе фенерчето и стъпи на първото стъпало. Усети влага, миризма на мухъл, а и студ, от който космите на ръцете му настръхнаха. Сара го следваше по петите.

Когато стъпи на последното стъпало, Кристофър размаха фенерчето пред себе си и забеляза електрически ключ върху отсрещната стена.

— Нямаме какво да губим — каза повече на себе си, отколкото на Сара, докато осветяваше тавана, където се виждаше проводник, съединяващ съзвездия от лампи.

Кристофър щракна ключа. Чуха се няколко глухи експлозии и двамата подскочиха. Повечето от крушките не светнаха, някои гръмнаха, а една кръгла лампа освети в червена светлина белосан коридор.

— Възможно ли е крушка да работи след четиридесет години? — учуди се Сара.

Кристофър вече бе тръгнал предпазливо по най-осветената част на коридора.

— Това е класически пример за паранормални явления. Често съм цитирал подобни неща в книгите си… — отвърна той, като видя някаква сянка насред коридора.

— Тоест?

— Ами, в една казарма за пожарникари в Калифорния, по-точно в Ливмор, има лампа, която свети непрекъснато от хиляда деветстотин и първа година. Значи е възможно и тук още да светят крушки. Вместо да изгорят, с времето някои крушки стават по-здрави. Закон на физиката. Що се отнася до факта, че още има електрозахранване, виждам едно-единствено обяснение: тази част от сградата вероятно е била свързана с въздушната база в подножието на вулкана. Мамка му, какво е това?!

Кристофър заобиколи една носилка на колела с доста протрити кожени каишки и с дюшек, обсипан с избледнели от времето петна. Сара го последва, като внимаваше да не се допира до носилката, и спря зад гърба на Кристофър.

— Виж това…

В светлината на фенерчето видяха три врати с шпионки. Сара отвори първата. Пантите проплакаха и слабата светлина на фенерчето проникна в помещението, което представляваше стая само с легло и тоалетна, без никакъв прозорец. Стандартна килия. Само че тук стените бяха черни. Всъщност бяха почернели от графити. С един поглед Сара и Кристофър различиха безброй повторения на трите образа: дърво, риба и пламъци.

— Всичко е започнало тук — прошепна Кристофър, едновременно смаян и ужасен.

Сара направи серия от снимки на стените, за да предостави на Лазар доказателства, които той не би пропуснал да поиска. Стените на другите две килии бяха покрити със същите графити. Многократното повторение и нервността на ръката издаваха хистерична лудост.

— Нека намерим обяснение за тези неща… Нека успеем — пожела си шепнешком Кристофър, докато правеше още снимки.

Тук коридорът свършваше.

Поеха обратно, минаха покрай стълбата и отидоха в другата част на подземието. Тук също бе оцеляла само една крушка. Кристофър вървеше бързо и се блъсна в метален предмет, който проскърца. На светлината на фенерчето се показа странен стол на колела с прикрепен към него железен корсет, най-вероятно предназначен да придържа торса и врата.

— Ей там има светлина — прошепна Сара, която предпочете да не коментира предназначението на стола.

Коридорът свършваше с двойна врата, но на няколко метра пред тях в чупка на лявата стена зееше отвор. Двамата предпазливо влязоха в помещение с размер около петнадесет квадратни метра.

Надясно, върху подиум, имаше бюро от светъл метал, върху което бе поставена лампа със зелен абажур, която пръскаше слаба светлина. Светлият ореол едва-едва осветяваше библиотека. Три четвърти от рафтовете ѝ бяха празни. От двете ѝ страни стояха малки масички. Върху едната забелязаха предмет, който някога сигурно е бил аквариум, а върху другата — човешки череп.

Кристофър побърза да претърси бюрото, а Сара вдигна черепа.

— По него има знаци — промълви тя.