Николя Бёгле - Пациент 488

Кристофър бе започнал да преглежда книгите от библиотеката, като се надяваше да разбере същността на експериментите, извършени от баща му върху Лазар и останалите "опитни зайчета". Бе започнал с наглед най-простия документ — ламинирания лист хартия, върху който бе изобразен разрез на човешки мозък. Органът бе разделен на три зони. Най-горната част бе означена с "дял на хуманоидите", вторият — "лимбичен мозък [41] Лимбичният мозък е мозъкът на бозайниците. — Бел. прев. ", а третият, най-малък и най-навътре в черепа — бе кръстен "рептилен мозък [42] На влечугите. — Бел. прев. ".

Кристофър забеляза, че мястото върху листа, където бе обозначен последният дял, бе най-протрито, защото често го бяха пипали. Обърна листа и намери резюме на теорията на Пол Маклийн, която, както изглежда, е била публикувана през 1969 г. Невробиологът обясняваше, че в хода на еволюцията си човешкият мозък не се е сформирал изведнъж, а е съвместил три мозъка, които са се наслагвали един върху друг в течение на милиони години. Най-старият бе най-дълбоко в черепа и най-близо до гръбначния мозък. Това е рептилният мозък, който осигурява рефлексите на дишането, биенето на сърцето, както и примитивните рефлекси и емоции като възпроизвеждането, страха, инстинкта за самосъхранение. Тази част от текста бе подчертана и отговаряше на най-проучвания дял от разреза върху обратната страна на листа. След това Маклийн описваше лимбичния мозък, според него "най-ангажиран" във функционирането на паметта. И накрая последния — на бозайниците, който контролира езика, логическите разсъждения или, казано най-общо, интелигентността. Кристофър вече се канеше да се заеме с четенето на книгата, когато Сара връхлетя при него.

— В дъното има операционна зала. Намерих две неща, които със сигурност ще ни послужат. Най-напред — апарат, от който не разбирам нищо и — ето това! — И тя му подаде стар диктофон.

— Кажи ми, че вътре има касета и диктофонът още работи — помоли Кристофър.

— Вътре има касета, но исках заедно да разберем дали все още може да я прослушаме…

Сара натисна бутона и двамата не се изненадаха, когато не се чу нищо. Тогава тя извади старите батерии и ги смени с батериите от фенерчето. Въздъхна облекчено, когато видя, че са съвместими със стария диктофон. Кристофър се приближи, за да не изпусне нищо. Сара отново натисна "Рlау". Чу се размит и неясен звук и тя изключи апарата.

— Ама какво правиш?! — възкликна Кристофър.

— Този звук показва, че лентата се е усукала и ще се скъса.

— Покажи ми диктофона!

— Трябва да оправим лентата, а после да опитаме да я навием на ръка. Изискват се търпение, старание и точност! Не съм сигурна дали си в състояние…

— Права си…

Сара се качи отново горе, взе от кутията с инструменти една отвертка и се върна при Кристофър. После седна зад бюрото, извади касетата, развинти винтчетата по краищата ѝ и я отвори. Кристофър седна на земята до купа книги и запреглежда с интерес някакъв учебник по невробиология. Бе толкова подробен, точен и пълен с термини, че той не знаеше откъде да започне. Реши да се занимае с него по-късно и посвети вниманието си на книгата за викингите. С облекчение констатира, че някои пасажи бяха подчертани. Всички бяха посветени на начините, чрез които викингите са измъчвали враговете си. Авторът обясняваше как още от най-млада възраст внушавали на децата си, че страхът е слабост и грешка, а не естествен инстинкт за самосъхранение. Чрез повторение и наказания превръщали потомците си в истински бойни машини.

Кристофър вдигна очи от книгата. Стори му се, че започва да разбира темата на бащините изследвания. А Сара бе изцяло погълната от ремонта на касетата. Оправяше заплетената лента с прецизната точност на хирург. Бе взела молива, който все още се търкаляше по бюрото, и навиваше с него лентата, за да не я цапа с пръстите си. Кристофър въздъхна, разтри тила си, а после погледна часовника си. Лазар щеше да се обади след шест часа и половина…

— Докъде стигна? — притисна той Сара.

Тя стана, за да си почине няколко секунди. Лентата се бе оказала много по-усукана, отколкото предполагаше. Не бе сигурна дали ще успее да я изправи и навие отново.

— Дай ми още малко време — отвърна и попита: — А ти какво откри?

— Вече добивам някаква представа, но трябва да чета още.

Кристофър отново се захвана за работа и се зае с "Голата маймуна" на зоолога Дезмънд Морис. Бе изненадан, че е подчертан един-единствен пасаж. Той обясняваше някои фобии у човека като страха от паяжини или змии, които според него се дължаха на сложния еволюционен процес и бяха характерни за всички хора. С други думи, бяха унаследени от предците ни, които все още не са били човеци. Докато четеше, Кристофър разбра, че интуицията му не го бе подвела. Остави настрана "Голата маймуна" и отвори сборника със спомени на войниците от Първата световна война.