Николя Бёгле - Пациент 488

Времето бе влажно и задушно. След час катерене по склона потта се стичаше по вратовете и гърбовете им. Цялата мокра, Сара съблече якето си, завърза пуловера си около кръста и продължи да се катери само по изрязан на деколтето корсаж без ръкави. Кристофър последва примера ѝ и остана по тениска, на която бе изписано beLIVE.

— Добре ли сте? — осведоми се Едмундо.

На Сара ѝ бе топло, но не бе нито задъхана, нито пък бе забавила ход.

— Аз съм добре — каза иронично тя и посочи с брадичка Кристофър.

Партньорът ѝ бе плувнал в пот и бършеше лицето си с долната част на тениската си. Канеше се да затапи Сара, да ѝ каже, че от потта корсажът ѝ бе станал прозрачен и се виждаха гърдите ѝ. Погледът му каза достатъчно и от неудобство тя закри гърдите си с ръце.

— Оставете ме да си отдъхна две минути — помоли ги Кристофър, — иначе няма да издържа.

Клекна и се отпусна на земята, но му бе неудобно заради стърчащите корени. Хванал с две ръце главата си, той бавно си поемаше дъх.

Сара се облегна на дънера на едно дърво и попита Едмундо:

— Как се ориентирате след толкова години? Като се има предвид, че и растителността сигурно се е променила доста, откакто сте идвали тук…

— Листата са се променили, но не и дънерите. Те са си същите. Всъщност спомням си всяко дърво. Всички са различни. Едно прилича на дракон, друго — на октопод. Всичко е тук, в главата ми, и спи там от години. Необходимо ми е само малко усилие, за да си спомня.

Сара забеляза, че Кристофър вдига глава, а после и ръка — като че ли искаше да каже нещо. Може би му бе хрумнало нещо след думите на Едмундо. Бързо си проби път, като раздалечи няколко гигантски листа, и седна до него.

— Давам ви пет минути почивка. Отивам да проверя дали сме на прав път и се връщам — каза Едмундо.

— Добре, Едмундо — отвърна Сара. — Не се бавете.

После се обърна към Кристофър и попита:

— Какво има?

Умората сякаш бе изчезнала от лицето на Кристофър и по изражението му личеше, че мисли усилено.

— Пациент 488 и неговите рисунки с трите символа — започна той, като бършеше потта от очите и челото си.

— Е?

— Ами ако те не са били плод на халюцинация, а спомен?

В далечината се чу викът на птица. Отговори му мелодична песен, която отекна под свода растителност.

— Спомен ли? — попита Сара.

— Спомни си какво ти е казал Олин Вингерен: Пациент 488 не е умрял от халюцинация, а от спомен. Чрез въздействието на LS 34 си е спомнил нещо и това го е убило.

— Искаш да кажеш, че 488 е имал привилегията в определен момент от живота си да види Светата Троица, но е забравил това и че експериментите на баща ти са съживили спомена му?

— Това, което ти казвам, може и да ти се струва глупаво, но какво ще стане, ако махнем думите "в определен момент от живота си" от изречението ти?

Сара призна, че нейният рационален ум не бе способен да изследва нещата така дълбоко като Кристофър. Бе любопитна до какви изводи още ще стигне спътникът ѝ. Той навлажни устните си. Самата мисъл за това, което бе казал, го изнервяше.

— Както знаеш, и баща ми, и Пакрен бяха много религиозни. Те не поставяха под съмнение съществуването на Бог… Ами ако са изхождали от постулата, че всеки човек е Божие творение и че всеки е виждал Господ, преди да го забрави… Ами ако са имали амбицията да открият спомена за Бога в човешкото съзнание?

Сара усети тръпки по гърба. Може би ѝ ставаше студено, защото не се движеше? Или причината за това бе страхът?

— На прав път сме! — оповести Едмундо, изскачайки от високата папрат. — Готови ли сте?

Кристофър и Сара се спогледаха смутено, но и съзаклятнически. Щяха да поговорят за това по-късно. Ако имаха време. Останалата част от маршрута изминаха в дълбоко мълчание, като всеки разсъждаваше върху обезпокоителната хипотеза на Кристофър. Както бе предвидил Едмундо, половин час по-късно пътеката стана по-видима и пред тях се откри мъничка полянка, в центъра на която потрепваше малко блато, заобиколено от бамбук.

— Тук идвах да слушам музиката на американските войници. Пристигнахме.

При тези думи Кристофър се изправи и прогони религиозните си асоциации в името на животинския прагматизъм. Като опипваше мястото с върха на бастуна си, Едмундо заобиколи водата и затърси проход сред високите клонаци.

— Природата е възстановила правата си, така че ще трябва да си пробиваме път. Не е трудно. Старата база се намираше на десетина метра зад тази стена от растителност. Ако паметта не ме лъже, дотам има само ниска растителност, а не дървета. С малко усилия ще стигнете бързо.