Николя Бёгле - Пациент 488

След като Кристофър се пребори успешно с пет криволичещи завоя, видяха табела и разбраха, че скоро щяха да стигнат до върха на планината Грийн. Кристофър увеличи скоростта, като за пореден път погледна часовника. Ето защо не видя дупката, която запрати пикапа към ръба на пътя. Сара сграбчи волана, който се бе изплъзнал от ръцете му, и го завъртя в обратна посока. За щастие Кристофър, с рефлекса на опитен шофьор, натисна педала за газта, а не спирачките. Дъното на колата задра пътя, тя поднесе и лявото ѝ колело хлътна в горния край на канавката.

Сара се наведе надясно за противовес и в продължение на две безкрайни секунди колата се оказа във въздуха, а после отново беше в центъра на пътя. Кристофър спря. Бе доста блед. Размени поглед със Сара, която прояви благоразумието да не го упреква. Тя въздъхна дълбоко с облекчение и посочи към изплувалата от мъглата табела под формата на стрелка: ГАРДЪН КОТИДЖ. СТАИ ЗА ГОСТИ. ОТВОРЕНО ПРЕЗ ЦЯЛАТА ГОДИНА. Той кимна с глава и подкара бавно колата в указаната посока.

Поеха по тесния стръмен път. От двете страни клоните бършеха прозорците на пикапа и стесняваха още повече пътя.

— Там е — прошепна Кристофър, когато пътят се разшири и навлезе в тучна морава, в центъра на която се очертаваше силуетът на потънала в мъглата сграда. — Как смяташ да им поискаш информация за това, което търсим? — попита Сара.

Кристофър даде газ и паркира колата насред градината. На излизане от колата погледна още веднъж часовника и тръгна бързо към сградата, без да ѝ отговори.

— Полека — подхвърли му Сара.

Кристофър прекоси моравата пред хижата и едва когато застана пред вратата, отдели пет секунди да си поеме дъх. После дръпна едно въженце и камбанката пред входа изкънтя. Почака малко, като се питаше дали вътре има някой. Чу, че вратата се отваря, и на прага се появи прегърбен възрастен мъж с матов тен и тънки мустачки. Като видя непознатия, присви уморените си очи, като че ли не бе сигурен дали вижда човек, или призрак.

— Добър ден — започна Кристофър, като направи всичко възможно да не прилича на припрян психопат. — Аз съм посетител на острова и бих искал да ви помоля за съвет.

— Доста смел сте, щом сте се изкачили дотук в такова време — отбеляза мъжът и погледна навън. — А и като че ли няма намерение да се оправи. Дошли сте да отседнете в хижата ли?

— Всъщност дойдох, за да питам нещо — отвърна Кристофър.

— Хм… Кажете.

— Най-напред да се представя: казвам се Кристофър и работя като журналист в едно френско списание, а това е Сара, моята… фотографка — каза Кристофър, докато Сара се приближаваше.

— Добър ден, госпожо — възпитано кимна мъжът. — Аз съм Едмундо Саргал.

— Приятно ми е — отвърна Сара и се насили да му стисне ръката.

Кристофър пресече любезностите.

— Правим репортаж на тема "Забравените кътчета от историята". Вече посетихме фортовете Хейс и Бедфорти там ни обясниха, че в планината Грийн имало останки от Втората световна война и дори от по-рано. Издирваме такива места, а разправят, че живеете отдавна тук и можете да ни помогнете.

Старият човек ги огледа, като спря погледа си по-дълго на Сара и половината ѝ лице без мигли и вежда. После им направи знак да влязат вътре.

— Ще проверя дали паметта ми ще помогне да открия нещо интересно, но не гарантирам.

После тръгна пред гостите си към салона. Вътре къщата приличаше на колониално жилище. Имаше макети на кораби и препарирани птици.

— Странен въпрос, дори се питам дали не ми го задават за първи път. Обикновено ме питат дали е вярно, че тази тропическа гора е изцяло дело на хората и дали наистина е засадена през шестнайсети век с цел на острова да вали — започна старецът, — или защо тук, на върха на планината, има верига с котва и каква роля е играл самият Дарвин при разпространяването на нови животински видове тук. На тези въпроси мога да отговоря, но вие, журналистите, винаги търсите неща, които не съществуват!

После седна в един люлеещ се стол до голям прозорец, гледащ към градина, над която като корона се спускаше мъгла. Ако махалото на големия часовник не отмерваше ценните секунди, времето тук може би щеше да спре.

— Ако ви помогна, надявам се, че ще имате любезността да ме споменете във вестника си. Малко реклама няма да ми се отрази зле…

— Ще намерим начин да ви върнем услугата. Обещаваме ви — отвърна Кристофър.

— Добре, а сега ми кажете какво точно искате да знаете.

— Всичко, което е било построено в планината Грийн, преди… да кажем… повече от тридесет години.