Николя Бёгле - Пациент 488

Старият мъж се намръщи и поглади му стачките си.

— Ами най-напред… старите бараки. Те би трябвало да ви интересуват…

— Какво представляват?

— Нещо като каменно укритие, построено от английската кралска флота от страх да не би островът да послужи като база на французите за освобождаване на нашественика Наполеон. Това станало през хиляда осемстотин и петнайсета година.

— А оттогава използвани ли са за нещо? — нетърпеливо го прекъсна Кристофър.

— Известно време служеха за кошара, но сега са изоставени.

— А къде точно се намират? — попита Кристофър малко възбуден.

— Точно на върха на планината. Не е толкова трудно… Ще вървите по пътеката за разходка и после…

— Не, не, не! — извика Кристофър. — Не ни върши работа… Отзад трябва да се вижда планината. Ако мястото е на върха, то…

Сара постави ръка върху неговата ръка, за да дойде на себе си.

— Извинете ме — каза Кристофър, забелязвайки тревожния поглед на собственика на хижата. — Грешката е моя. Лошо се изразих. Всъщност търся стара постройка — на заден план се вижда планината.

Старецът изсумтя нещо от рода, че го разбира, и се замисли за миг.

— Странен въпрос, но мога да посоча само едно място, което не ви препоръчвам да посетите…

— Кое е то? — извика Кристофър.

Старият Едмундо пак се намръщи и изглеждаше доста смутен.

— Защо търсите точно това място? — попита той.

— Защото искаме да покажем, че този остров има богата многовековна история, много по-богата, отколкото сме предполагали. Така че не се тревожете, а ни разкажете всичко, което ще ни помогне да направим хубав материал.

Едмундо отново поглади мустачките си.

— Става въпрос за нещо, което бе построено през шестдесетте години, след като англичаните си тръгнаха и американците отново проявиха интерес към острова. Един ден видяхме как три товарни самолета на Американските военновъздушни сили се приземяват на острова. На другия ден мъже, натоварени като мулета, се изкачиха по планината, като си пробиваха път през гъстата растителност. Стигнаха до едно малко по-равно място върху склона на вулкана. Там разтовариха всичко. Имаше лопати, кирки, метални плоскости, тръби, дъски, накратко — всичко необходимо за строеж.

— Какво точно искаха да построят? — притисна го Кристофър.

— Ами не знам точно. Видях всичко това отдалеч. И ако сега мога да ви кажа нещо по този въпрос, то е благодарение на музиката. Сигурно съм бил на осемнадесет години тогава и помагах на баща ми да построи къщата, след като бяхме емигрирали от Португалия. Военните по цял ден слушаха музика с непознат ритъм. Обожавах го. Затова, щом имах малко свободно време, се скривах в джунглата около местата, където си бяха наумили да копаят, и слушах как радиоапаратите и транзисторите им бълваха песни на "Бийтълс", "Лед Цепелин", "Дийп Пърпъл", "Доорс" и други подобни групи… Беше страхотно!

— И какво видяхте?

— Ами… за пет месеца построиха хубави бараки. После дойде още един самолет и разтовари бая електроника. Големи апарати с бутони, кабели и екрани с надписи върху тях НАСА. Не бях виждал подобно нещо през живота си. Но всички си отидоха, а седмица по-късно цъфнаха едни други типове. Трима-четирима млади мъже, не повече. За разлика от първите, повече приличаха на интелектуалци, отколкото на бачкатори. Настаниха се там и не знам какви ги вършеха. И понеже не слушаха музика навън, вече не ходех много често нататък… Само два-три пъти, от любопитство. От време на време виждах двама да излизат и да пушат навън, нещо си говореха. Но нищо повече.

Сара се намеси и попита с най-нежен глас:

— А спомняте ли си за какво си говореха?

— Ами малко, защото всеки път разговорът им бе един и същ. Казваха, че изчисленията били сложни и че трябвало да внимават да не сгрешат. А и се ядосваха, защото "другите" вдигали много шум и им пречели да се съсредоточат. Веднъж пък единият мъж рече, че направо изпадал в депресия.

Сара и Кристофър се спогледаха за миг.

— А какво стана после? — попита Кристофър.

— Сигурно всичко това продължи осем или десет години и си заминаха. Ей така, на юруш. Никога не узнахме какви ги вършеха тук, нито пък защо избягаха като същински крадци.

Кристофър тропаше с крака от нетърпение. А до него Сара гледаше съсредоточено Едмундо и се мъчеше да разбере дали поне мъничко не ги лъже.

— А защо казахте, че не ни препоръчвате това място?

— Ами защото тези мъже бяха дошли на този клет остров и не искаха това да се знае. А и имаше слухове, че са поставили капани там. Но не е сигурно, нали? Ако искате мнението ми, като знам как се ометоха, не са имали време за подобни неща…