Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Има ли нещо? — прошепна Бекет.

Надушвах одеколона му, чувствах дъха му върху ухото си, но не можех да проговоря. Пръстите ми се плъзнаха по едната стена на кутията. Напипах катарама. Обърнах предмета нагоре. Имаше неравна повърхност. Сграбчих го и го повдигнах. Бе изненадващо лек. Издърпах го от отвора и го поставих на пода.

Кутия от кована ламарина.

— Mio Dio! — задъха се кардинал Лоро, докато тримата с Мобрайт и Елвърсън се скупчиха около него.

Отворих резето. Вътре имаше предмет, увит във фино изтъкан червен плат. Като го повдигнах за по-широкия край, се стъписах, че почти не усещам тегло. През деликатната материя почувствах хладен гладък метал. С палеца и показалеца на бинтованата си ръка хванах плата откъм тесния край на предмета и с едно бързо движение извадих на показ артефакта, сякаш съм магьосник.

Държах Кинжала на Медичите.

Въпреки че неясно долавях откъслечните думи на скупчилата се около мен групичка, бях далеч от тях. Бях с Леонардо в някоя кадифена гънка на времето, където се срещнахме, както бе предопределено. Бях го открил. Бе ме повикал и аз бях намерил кинжала, за да изплатя някакъв необясним дълг — към света, към него, към майка си и баща си.

Бавно обръщах сътвореното от Леонардо на замъглената от прах светлина, забелязвайки колко бързо отлятата му дръжка се стопли в ръката ми, как безупречно симетричното двуостро лезвие се стеснява към необичайно острия връх на двадесет сантиметра от основата.

Завъртях го, докато не блесна на слънчевата светлина, която струеше през квадратните отвори на тухлените стени. Зидове, покрай които спретнато облечени стражи със стоманени шлемове предано бяха марширували преди толкова време, за да защитят папа Лъв и всичките му съкровища — нито едно с ценността на човека, когото бе загърбил в двореца Белведере.

Нежно докоснах металния връх и мигом се появи малка капчица кръв, като че съм се убол на скалпел. Възхищавах се на точната изработка на почти безтегловния предмет.

— Реб! — някъде съвсем отблизо долетя гласът на Бекет. — Реб! — повтори името ми той и сложи ръка на рамото ми.

Бе докосване през времето, лъч, прекосил вселената, за да огрее една самотна звезда в нейната малка галактика. Почувствах как този глас бавно ме влече, усетих лекото убождане по пръста, плата в дланта ми, коленете ми, отпуснати на плочите, опъването на изгорената ми кожа. Чух дишането си, едва доловимите гласове и стъпки на кожени обувки, когато останалите в помещението се раздвижиха. Бавно обърнах лице към Бекет.

— Наистина успя — сияеше той.

Една ключалка щракна откъм противоположния край на помещението и познат глас изрече:

— Истина е, Подпалвачо.

Всички се обърнахме по посока на звука; връщането в настоящето бе твърде грубо. Ноло Теци стоеше до вратата, облечен в сакото си от ярешка кожа, с черни ръкавици и злостна усмивка. В ръката си държеше „Глок 17“, насочен към нас. От двете му страни стърчаха Лон и Джоко, чиито пистолети със заглушители също сочеха към нас.

Китката на Джоко бе гипсирана. Всички замръзнахме.

— Ноло — обади се Мобрайт — подрани. Мобрайт южнякът? По дяволите!

— Какво точно искаш да кажеш с това, че е подранил? — попита Бекет.

Мобрайт прочисти кокалестото си гърло.

— Имам предвид… че… не го очаквах… толкова скоро. — Хвърли ми неспокоен поглед, преди отново да обърне очи към Бекет.

— Желаеш ли нещо да споделиш с нас? — попита студено Бекет.

— Не, сър. Само казвах…

Теци запя:

— Такъв е животааа, така казват всичкиии — щракна с пръсти като Синатра и небрежно направи две крачки навътре в помещението. Насочи пистолета си към Бекет. — Прекрасни слова, не мислите ли? Ето още четири чудесни думи: Здравей, скъпа, аз съм Рим.

Бекет се изправи и изтупа панталоните си от праха.

— Арлън… — безстрастно заговори Теци, — няма ли да получа целувка? — Плъзна дулото на пистолета си по бузата на Бекет.

Настъпи миг на напрегната тишина; после Ноло вирна брадичка към мен.

— А, Подпалвачо… още ли се смяташ за ас. Мислех, че си умрял.

— Възкръснах — отвърнах и понечих да стана.

— Не, не, не. Стой си на мястото.

Отпуснах коляно.

— Виждам, че пазиш автографа ми — подхвана Теци.

— Готвех се да ти благодаря за него — отговорих, поглеждайки надолу към кинжала. Усетих хладината на стоманата. Едно безпогрешно хвърляне…

— Кротко, Асо — предупреди ме Теци — не ни се прави на велик. — Кимна на Джоко. — Вземи му ножа и каквото друго оръжие има. Лон, отнеми на останалите граждани пистолетите.