Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Очите ми рязко се отвориха.

— Спящият гравьор и брадатият мъж е Микеланджело! — извиках аз.

Бекет се върна на мястото си. Мобрайт застана зад него.

— Боже! Как се сетихте? — попита Бекет.

Обясних му.

— Фантастично! — възкликна той, само дето не затанцува на седалката. — Да продължим сега. Точното местоположение е над плетеницата на могъщия венец, Реб, къде е могъщият венец? Къде Микеланджело се е сдобил с праха по себе си?

— В Сикстинската капела. Плетеницата на могъщия венец е таванът на Сикстинската капела. Сигурен съм.

Бекет ахна. Продължих:

— Микеланджело прекъснал работата си върху фреските на капелата, за да извае статуята на Мойсей, поръчана за гробницата на папа Юлий.

— Реб, вие ни отведохте пред прага на откритие — въодушеви се Бекет. — Къде в Сикстинската капела? Не се разсейвайте. Разполагаме с по-малко от два часа преди да кацнем.

Започнах да масажирам слепоочията си.

— Веднъж преди ми помогна да мисля, когато някой друг го правеше.

— Готово — отзова се той и бързо застана зад гърба ми. — Позволете на мен.

Жестът ме изненада. Както и деликатният му допир. Представих си, че пръстите принадлежат на сивокосата Мона, която ме подтиква да прочистя съзнанието си и от миналото, и от бъдещето.

— Сега си с Леонардо да Винчи — отекваше гласът й в мен. — Сега си с Леонардо…

Сандали, стъпили на пода на Сикстинската капела, вдигнати към тавана очи. Разглеждам морето от фрески, цветове, плетеници и антични герои, носещи се в безкрая.

— Къде си, обикновени човече? — запитах аз, съзнанието ми бе като мощен бинокъл, вникваше във всяка подробност на сложния венец. — Кой си? — Ненадейно образите от огромния таван избледняха, с изключение на една-единствена сцена — апогей на творчеството на Микеланджело: Бог подава величествената ръка, за да докосне пръстите на… един обикновен човек.

— Това е Адам! — извиках. — Адам е обикновеният човек!

— „Сътворението на Адам“ — промълви Бекет. — Точно така!

— Да! — отвърнах с желязна непоколебимост. — Кинжалът е между прострените пръсти на Бог и Адам. Точно над тях. В тавана. Убеден съм.

— Велики боже! — ахна Мобрайт. — Таванът на Сикстинската капела.

Бекет пак извади кърпичка и избърса челото си.

Усмихнах се и му смигнах, подръпвайки мекото на ухото си.

Мобрайт излезе, за да ни донесе чай.

— Имам към вас само един въпрос, Реб — заговори Бекет. — Как, по дяволите, Леонардо е поставил кинжала там? Таванът е на почти двадесет метра височина. Дали е използвал скелето на Микеланджело?

— Едва ли. След завършването веднага са го свалили, за да могат да видят тавана.

— Е, невъзможно е да го достигне от земята. Сигурно се е спуснал отгоре.

— От покрива? Как би го сторил?

— Не, не през покрива. Въпреки че знаете историята, не познавате архитектурата на капелата. Има четири нива. Две долу, самата капела — която всъщност е проектирана като крепост с високи прозорци — а над нея има помещение за стражата, към което водел проход с амбразури.

— Какво е амбразури?

— Изрязани дупки в стените за стрелба. Вероятно Леонардо първо е измерил в крачки точното място под Господ и Адам и после се е качил в стаята за стражата и е копал в пода.

— Чудесно предположение. Но как би успял, когато стражите са вътре?

— И аз това се питам — въздъхна Бекет, почуквайки с химикалката по върха на носа си. — Дори и през нощта, а можем да сме сигурни, че е било нощем, понеже…

— Нарича Микеланджело „спящия гравьор“.

— Вярно. Ами онази част, дето „отново е покрит с прах“? Ако Микеланджело е спрял работата си в капелата, за да извае скулптура, е дал добра възможност на Леонардо. Но и да е приел поръчката, най-вероятно все пак е трябвало да се прибира, когато падне мрак.

— Все още остава проблемът със стражите. Няма как да почиват нощем, нали?

— Нали охраняват папата? Говорим за Ватикана по време на Ренесанса. Никой не е смеел да обърне гърба си към когото и да било. Затова са швейцарските гвардейци.

— Добре де — не мирясвах. — Как е успял?

Мобрайт донесе поднос с датски сладкиши и чай.

— Бисквити асорти, сър — обяви той и се оттегли.

— С конфитюр от боровинки? — предложи ми Бекет блюдото. Отклоних поканата. И тогава ме връхлетя сънят от апартамента на Младоликия Нелсън.

Леонардо в тавата за бухтички, взиращ се нагоре към нещо като алпинистко седло, окачено на дълго въже. Естествено!

Издърпах лаптопа към себе си и отворих двата файла със страниците на Леонардо. Очите ми се вторачиха в рисунките — не на кинжала, не на Кръговете, а на седлото, телескопичните тръби и системата от макари.