Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Погледнах Бекет. Бе прехвърлил единия си тънък крак връз другия. Поклащаше го самоуверено. Долният сантиметър от кобура му за глезен непрекъснато се показваше изпод подгъва на панталона му.

Оръжия. Нужни ми бяха.

— Искам си обратно пистолетите — заявих аз.

Кракът му спря да се движи.

— О, да. Възнамерявах да ви запитам за онзи малкия. Много е интересен.

— Къде са?

Бекет се извърна и се облегна на прозореца, за да се наслади на гледката.

— Вие сте неофициален гост. Без име, без националност, без оръжие. Географската ширина е без значение.

Чух обичайното изсвирване на гуми по пистата, когато кацнахме на летище „Леонардо да Винчи“.

Посрещна ни черен мерцедес седан, шофиран от широкоплещестия Пендълтън, на когото на последната среща задигнах сакото. Мобрайт се качи на мястото до шофьора. Двамата размениха кратки безизразни погледи.

Никакво получаване на багаж, никаква митница, никакво чакане. Направо подкарахме по магистрала А12 покрай Тибър, наляво по околовръстното около Рим, надясно по Виа Аурелия към широкия път на Мусолини към катедралата Свети Петър. Отминахме базиликата с чудовищния купол, дело на Микеланджело, и колонадата на Бернини, заобиколихме навалицата около Сикстинската капела, привличайки вниманието на мнозина.

Пендълтън паркира на място, на което или си просеше глоба от един милион долара, или щяха да ни анатемосат вовеки веков. Размени няколко думи на безупречен италиански с човек, облечен с расо на висш сановник.

Свещеникът колебливо се ръкува с Бекет и се представи на английски като кардинал Гаетано Лоро, секретар на Ватикана. В светските му очи се четеше изражение на мъчително очакване, което никакъв етикет не можеше да прикрие. Представиха и мен.

Пендълтън остана да чака при колата, докато Лоро ни поведе през широк портал и нагоре по стълбището към просторното помещение за стражата. Тропотът на стъпките ни по мрамора ми напомни на какво бляскаво, неизмеримо по значението си място се намираме. С всяко стъпало се приближавах към неизбежното бъдеще и срещата с Леонардо.

Слаб мъж с очила с телена рамка и работно облекло стоеше на няколко крачки от средата на помещението, където се пресичаха девет сини тебеширени линии. В едната ръка държеше прозрачна схема.

Квадратна мраморна плоча със страна двадесет и пет сантиметра бе извадена на мястото, където се пресичаха линиите, а една високоскоростна бормашина бе монтирана над нея на стабилна поставка.

— Сигурен ли сте, че е точно тук, Елвърсън? — попита Бекет.

Елвърсън вдигна схемата. Едната страна показваше подробните очертания на тавана под нас, на другата бе начертан план на помещението, в което се намирахме.

— Категорично — отвърна той.

— И няма опасност да повредим конструкцията?

— Абсолютно никаква. Частта, до която искате да стигнете, е точно до гредата на тавана. — Посочи точката, където пръстите на Бог и Адам се докосваха. — Има приблизително шестдесет сантиметра разстояние над арката на тавана, който сам по себе си е твърде тънък. Както виждате, извърших някои подготвителни работи, за да се спести време, но кардинал Лоро отказа да ми разреши да пробивам, преди да пристигнете.

— Ха! — засмя се Бекет. — Никакво дупчене, преди да дойде инспекторът. Това ми хареса. Повече от отлично. Да действаме.

Елвърсън включи бормашината. Мобрайт и кардиналът отстъпиха назад, докато Бекет и аз се приближихме на сантиметри.

Косата утринна светлина си пробиваше път през кълбетата от мраморен прах, който ни обгърна, щом Елвърсън внимателно започна да пробива.

Нетърпеливо чаках, приковал очи в острието, преди да потъне в стария под. Обърнах се към Бог — с молитвата на отчаяния.

Тогава — изведнъж изгубила съпротивление — бургията пропадна. Бекет се обади:

— Елвърсън, бъдете така добър да се отдръпнете.

Коленичих и се втренчих в отвора. Пълен мрак.

Полека пъхнах ръка в дълбоката почти до лакът дупка, докато пръстите ми напипаха тавана. Устата ми пресъхна.

Мобрайт и кардиналът се приближиха.

— Sia accurato — помоли се светият мъж — per la causa di Dio .

— Казва ви да внимавате в името Божие — преведе Бекет, надвесвайки се над мен.

Опитах се да навлажня устни със сухия си език.

— Glielo prometto — тихо отвърнах. — Обещавам.

Чувствах студения и грапав таван под пръстите си, докато бавно опипвах повърхността му, първо надясно, после наляво, след това още по-наляво и отново надясно. Изведнъж кутрето ми докосна нещо метално. Пръстите ми пропълзяха към него и докоснах кован метал. После някакъв ъгъл. Кутия.