Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Погледнах към останалото на горния ред със смесица от благоговение и тревога — че няма да го разберем, че няма да схванем мисълта на Леонардо.

Зачетох:

Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над плетеницата на могъщия венец на спящия гравьор.

Облегнахме се омаяни, изтощени и озадачени. Шевовете на гърба ме боляха. Също кракът и ръката ми, а главата ми сякаш се пукаше. Отвън се разстилаше оранжево-червеният плащ на залеза, а денят отстъпваше пред идващата вечер.

След миг Бекет заговори:

— Разбирам второто изречение от всеки Кръг. Недвусмислени са.

Обичайте всяко нещо от този свят защото всички вие сте негови пазители.

Предлагам на бъдещите хора моето сърце и душа.

— И двете са силни послания — отвърнах. — Несъмнено. Но другите две:

Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над плетеницата на могъщия венец на спящия гравьор.

Лъвът Бог и обикновеният човек споделят тайна която брадатият човек никога няма да узнае.

— Объркват ме — сподели Бекет. — В момента мозъкът ми е като овесена каша. — Ще ги запиша отделно и ще поговоря с Мобрайт. Може разширението на обхвата да даде резултати.

— Колко време още ще летим? — попитах, а клепачите ми натежаваха.

— Към пет часа. В интерес на предпазливостта ще предявя няколко предварителни изисквания към Рим. Не опиянява ли властта? Питам се каква преднина имат хората на Крел.

Облегнах глава на меката кожена облегалка и започнах да се унасям.

— Няма да изпреварят храбрия пътешественик.

— Е, добре, бъдещето ще покаже, нали?

Сънувах, че съм филия бял хляб върху покрит с плочки тезгях. Появи се едно красиво момиче със слънчеви очила с два буркана в ръце и ги остави до мен, а стъклото на съдовете звънна, когато се допряха до керамичната глазура. С интерес се заслушах в познатия звук от развинтването на капаците. Момичето помириса и двата и по устните й се разля усмивка. Взе един сребърен нож.

От левия буркан гребна малко фъстъчено масло и го намаза върху мен, като плавно движеше ножа напред-назад, както правят в рисуваните филми. Фъстъченото масло ми действаше разхлаждащо и успокояващо.

После топна ножа във втория буркан и този път извади захарно желе, което размаза върху одеялото ми от фъстъчено масло, като че скиор се пързаляше по прясно навалял сняг.

Когато момичето ме погледна, дебнещият я ръжен сандвич — със същата форма като мен, само че черен като врана — влетя в кухнята. Гневът ми така ме разгорещи, че фъстъченото масло и желето започнаха да се топят. Ненадейно другата филия ме захлупи и започна да ме души.

Мъчех се да я надвия, чувайки извратения й смях. Не можех да се оплача или да изкрещя, защото бях хляб. Тогава се сетих, че не съм обикновен хляб, а бял.

Злата филия отново се изсмя и ме притисна с нова сила, изцеждайки намазаното върху мен масло и желе, които преляха отвъд кората ми и потекоха по белите плочки. Надзърнах зад врага си и видях ужасеното момиче. Не се бой! Ще те спася. Започнах да се извъртам, първо по посока на часовниковата стрелка, после обратно, а намазаното върху мен омекотяваше движенията ми.

С всяко мазно завъртане яростта и самоувереността ми растяха и пораждаха все повече топлина. Когато за последно се извърнах обратно на часовниковата стрелка, със свистене се завъртях като перка на хеликоптер с такава скорост, че центробежната сила отхвърли нападателя ми, пренесе го през цялото помещение и накрая го метна в паничката на кучето. Чух топуркане на четири лапи и драскане на нокти по линолеума, докато се носех пред изуменото момиче.

— Извиси се с мен — подканих я аз.

В този момент се събудих, стреснах се и отчаяно ми се прииска да остана в царството на сънищата, да отлетя накъдето ме понесе подсъзнанието. Знаех, че Джини е момичето от съня. Тъкмо щяхме да се извисим. Накъде? Над плетеницата, изплува отговорът. Каква плетеница? На могъщия венец на спящия гравьор, разбира се.

Тогава се зачудих. Спящия гравьор. Гравьор на какво? На дърво? Мрамор? Възможно ли бе да е мрамор? Леонардо се присмивал, че скулпторите са покрити с мраморен прах както хлебарите — с брашно. О, боже мой! Припомних си превода на Джини. „Сега го няма, отново е покрит с прах.“ Мислех, че се отнася до Франческо Мелци, който бърше прашасалите мебели — просто напомняне за нещо незначително. Нищо подобно. Изведнъж ми просветна кои са спящият гравьор и брадатият мъж. Бяха един и същи човек.