Стив Берри - Гробницата на императора

Котън Малоун беше нещо различно. Юрист, бивш офицер във флота и бивш агент на американското Министерство на правосъдието, в момента той беше собственик на антикварна книжарница в Копенхаген, Дания.

Прикритие? Може би. Но изглеждаше прекалено очевидно.

— Интересува ме пилотът, който ви докара от провинция Юнан — каза на английски той.

— Отговорът е много лесен — отвърна с лека усмивка Малоун. — Казва се Виктор Томас и е голям досадник. Ако успеете да го арестувате, ще свършите добра работа.

— Точно това мисля да направя. Той уби един от нашите пилоти.

— Който се готвеше да убие нас — обади се Касиопея.

— Той беше офицер от Китайската Народноосвободителна армия и изпълняваше заповеди! — намръщено я изгледа Ни. — Не е имал никаква представа кои сте.

— Виктор е някъде наблизо — смени темата Малоун. — Той работи за Карл Тан.

Враждебността в гласа му не убягна на Ни.

— Май не харесвате този човек — подхвърли той.

— Не бих казал, че е в списъка ми за коледни картички.

— А защо сте тук вие двамата? — попита Ни.

— Възползвахме се от най-новата оферта на Народноосвободителната армия, която предлага туристическа обиколка с хеликоптер, атакуван от бомбардировач, а после и кратко надзъртане в древните гробници.

Ни неволно се усмихна. Тези двамата не представляваха заплаха. Поне не за него.

— Вие бяхте в гробницата и стреляхте по Тан и хората му, нали?

— Съдейки по мокрите ви дрехи и естеството на мръсотията по тях, май и вие сте били там — огледа го Малоун. — Помните ли как някой извика „хей, вие“?

— Дадохте ми време да избягам — кимна Ни.

— Такава беше идеята ни — добави Вит. — Въпреки че не знаехме на кого помагаме.

Ни се замисли за миг, после реши да рискува.

— Този Виктор също ми помогна — обяви той.

— Така ли? — изненада се Малоун. — Значи сте имали късмет. Може би името ви е в неговия списък за коледни картички.

— Това лошо ли е?

— Зависи от коя страна на оградата е в момента.

— Къде е Пау Уън?

— Няма го — въздъхна Вит. — Изчезна в някакъв страничен тунел, докато се придвижвахме към гробницата. Нямаме никаква представа къде е.

— Но вие, разбира се, отдавна знаете това — добави Малоун. — Избягал е, нали?

Добър нюх, призна пред себе си Ни. Но и нещо нормално за бивш агент.

— Потегли с кола преди около два часа — каза на глас той.

— По всичко личи, че проблемите ви са много — въздъхна Малоун.

— И вашите не са малко.

Вратата се отвори.

— Може ли за момент, министре? — попита на мандарин един от хората му.

Ни се запита дали двамата чужденци го разбраха.

Никой от тях не реагира.

— Извинете ме за минута — каза на глас той.

Малоун беше наясно какво се случва.

— Нямаше нужда да предаваш Виктор! — намръщено го изгледа Касиопея в момента, в който вратата се затвори.

— Той вече беше предаден.

— Нали чу какво каза Ни? Той е спасил живота му.

— Което означава, че руснаците искат Ни да победи Тан в битката за властта в тази корумпирана държава. В това няма нищо странно. — Все още не споменаваше нищо за другите цели на Виктор — да убие Тан, а после да отвлече, а може би и да ликвидира Соколов.

— Приключи ли с инвентаризацията на шантавото си съзнание? — подхвърли Касиопея.

Той игнорира въпроса и се изправи.

— Какво си намислил?

— Да послушам едно предчувствие.

Той пристъпи към вратата и я отвори. Двамата пазачи навън реагираха едновременно, посягайки към оръжието си. Ни Юн разговаряше с мъжа, който ги беше прекъснал. Когато видя Малоун на прага, той издаде някаква неразбираема заповед и мъжете свалиха пистолетите си.

— Какво има? — попита на английски Ни.

— Мисля, че ще мога да ви помогна.

Тан се настани в хеликоптера, който бързо се вдигна в нощното небе. Виктор седна насреща му. Залата за съхранение на хармонията. Отдавна не беше ходил там.

— Братя, това е последният ни разговор лице в лице — каза Пау Уън.

Тан беше сред петдесетте избрани. Гърдите му жадно поемаха чистия планински въздух, който нахлуваше през отворените прозорци. Не изпитваше студ, въпреки че беше облечен само с тънка роба без ръкави като всички останали.

— Свършихме добра работа — добави Пау Уън.

Издължената зала завършваше с преграда от изящна дърворезба, зад която имаше стотици малки лавици, запълнени с древни документи. Всеки ръкопис беше дълъг близо метър и съдържаше по няколко самостоятелни листа от коприна или лен, загънати в плат и плътно притиснати между две резбовани дъски. По време на обучението си той лично беше поправил няколко от тях. Стените бяха осеяни със сребърни лампи, но осветлението от тях беше излишно, защото през високо разположените прозорци нахлуваха щедрите лъчи на следобедното слънце. Отвън прозвуча протяжното стенание на куха раковина, с която един от братята отбеляза точния час — три следобед.