Стив Берри - Гробницата на императора

Касиопея надникна през процепа, прицели се и изпразни пълнителя си по посока на светлините.

— Хайде, размърдай си задника! — изкрещя тя.

Малоун си даваше сметка, че няма да е толкова лесно. Лъчите изчезнаха в мига, в който Касиопея откри огън. От една страна, това беше добре, но, от друга, той изгуби всякаква представа за разстоянието, което го делеше от пукнатината. Беше сигурен, че до нея остават по-малко от три метра, но се налагаше да опипва камъка, за да стигне до мястото, откъдето бяха долетели изстрелите на Касиопея. Няколко остри изщраквания показаха, че пълнителят й е празен. В следващия миг той напипа пукнатината, хлътна в нея и изпусна въздишка на облекчение.

— Трябва час по-скоро да изчезваме оттук!

Тан разбра, че Котън Малоун и Касиопея Вит бяха успели да стигнат до изхода в далечния край на гробницата. Изпаренията правеха преследването им невъзможно.

Той се отдръпна назад, следван от Виктор.

— Нищо не е загубено — успокоително подхвърли той. — Двама от моите хора ги чакат на изхода.

Ни излезе на повърхността и погледна часовника си. Наближаваше шест следобед. Напълни гърдите си с топлия влажен въздух. Дъждът беше спрял.

Той се наведе и върна железния капак на мястото му.

Трябваше да изчезне от тук, защото Тан със сигурност щеше да се появи всеки момент. Врагът му се беше подготвил добре, както и той самият.

Измъкна джиесема си и натисна бутона за бързо повикване. Връзката беше установена мигновено.

— След петнайсет минути да сте тук, на обекта — заповяда той.

Дванайсетте следователи бяха пристигнали с отделен хеликоптер, който би трябвало да е кацнал около половин час след неговия. Бяха получили заповед да чакат на няколко километра оттук.

— Тръгваме веднага.

— Ще ви чакам при охраната на административната сграда източно от музея.

Ни прекъсна връзката и тръгна.

Малоун крачеше пръв, следван от Касиопея. Вече бяха преминали през две от четирите разклонения на тунела. Той пренебрегваше затворените врати по пътя, тъй като искаше да излязат на повърхността точно там, откъдето се бяха спуснали. С нетърпение очакваше да зърне небето над главата си.

В пистолета му имаше още няколко патрона, но този на Касиопея беше празен. Все още разполагаха с фенерчетата си.

— Благодаря ти за това, което направи — подхвърли той.

— Беше най-малкото, което можех да направя.

— Сигурно си разбрала, че едно от фенерчетата насреща беше на Виктор.

— А ти — че никой от двама ни не беше улучен.

— Сериозно ли говориш? — спря се той. — Наистина ли мислиш, че ни помагаше?

— Не знам какво да мисля, Котън. Тази работа ми се струва една безкрайна серия от измами. Единственото, в което съм сигурна, е, че едно четиригодишно момченце е отвлечено, а аз нямам представа как да го открия.

Той видя отчаянието в очите й и зачака поредното избухване. Вместо това тя пристъпи към него и го целуна. Нежно и продължително. Без въпроси.

— Ти не си Виктор — прошепна Касиопея.

— Мислиш, че ревнувам?

— Мисля, че си човек.

Малоун се почувства адски неудобно. Едно е да изпитваш емоции, а съвсем друго да ги показваш.

— Трябва да изчезваме от тук.

— Добре — кимна тя. — Да вървим.

Преодоляха последните два завоя и в дъното на тунела проблесна слаба светлина. Открехнатата врата на библиотеката. Спряха пред малката площадка, която се издигаше на височина около метър пред процепа.

— Аз ще мина първа — каза тя, повдигна се на ръце и започна да се промушва.

В следващия миг някой я издърпа нагоре.

Някакъв мъж скочи от площадката. Беше облечен с униформата на охранител, в ръцете си държеше пистолет, който насочи в гърдите на Малоун.

— Мисля, че тези хора искат да се качиш горе — прозвуча гласът на Касиопея. — Кротко и мирно.

Тан слезе от колата, с която двамата с Виктор се бяха придвижили от кладенеца до административната сграда. Успяха да се измъкнат от подземното царство на Цин Шъхуан без никакви проблеми и бързо напуснаха оградения периметър. Убитите от братството останаха долу. Не можеха да приберат телата им просто защото цялото подземие беше вече запълнено от живачните изпарения.

Сега най-голямата му грижа беше Ни Юн. В гробницата Тан беше пропуснал златен шанс да се разправи с врага си веднъж и завинаги. Или Виктор го беше пропуснал.

Продължаваше да изпитва недоверие към чужденеца, но го таеше дълбоко в себе си. И на него щеше да му дойде редът.