Стив Берри - Гробницата на императора

Без да губи повече време, Малоун скочи и последва Касиопея, която вече тичаше към процепа в стената на трийсетина метра от тях. За щастие в тази посока имаше малко реки и езера, тъй като западната част на империята беше предимно пустинна. Огънят изгоря бързо, светлината започна да намалява. Ниско над пода увисна тъмен отровен облак. Той добре знаеше какво съдържа той.

Живак.

— Поеми дълбоко дъх и го задръж!

Тан видя падането на триножника и подпалването на минералното масло. Инстинктивно вдигна ръка да предпази очите си от ослепителната светлина. Мъжът от братството и Виктор сториха същото.

Пред очите му затанцуваха черни точици. Когато зрението му се проясни, успя да види двете фигури, които тичаха към пукнатината в далечния край на залата.

— Не можем да останем тук! — разтревожено подвикна Виктор, моментално преценил какво съдържа сиво-черният дим, който се надигаше от пода.

Токсичните облаци бяха само на няколко метра от тях и Тан побърза да се изтегли обратно към арката.

Разнесе се нов изстрел и електрическите крушки в гробницата започнаха да гърмят една след друга. Зад гърба му се разнесе силен трясък, лумна рояк от искри. Беше гръмнала разпределителната кутия, захранвана от външния кабел.

— Предизвикват късо съединение! — изкрещя Виктор.

В следващия миг настъпи непрогледен мрак.

Касиопея продължаваше да тича. Пукането и съскането зад гърба й бяха доказателство, че протеклият през живака електрически ток най-после беше проникнал в инсталацията. Последното нещо, което видя преди осветлението да изгасне, беше стената на десетина метра пред себе си. Тя спря и чу как Малоун прави същото.

— Продължаваме — прошепна от мрака той.

— Трябва да стигнем до стената — изпусна въздуха от гърдите си тя. — Изходът се намира на двайсетина метра вдясно.

— Със сигурност имаме около минута чист въздух в тази част на гробницата, но въпреки това трябва да побързаме.

Тъмнината беше пълна. Тя не виждаше дори ръцете си. Направи няколко предпазливи крачки напред с протегнати ръце. Дулото на пистолета докосна стената. Фенерчето беше в джоба й, но включването му означаваше да предложи отлична мишена на врага.

— Давай напред, бързо! — прошепна до нея Малоун.

В далечния край на гробницата блесна светлина. Лъчите на фенерчетата пронизаха тъмния облак на изпаренията, който вече се издигаше на почти два метра. После стигнаха до стената и я заопипваха наляво и надясно в търсене на целта.

Търсеха тях.

— Трябва да са там! — извика Тан.

Включените фенерчета шареха по далечната стена. Лъчите им вече не бяха толкова ярки, но все пак стигаха до там.

— Открийте пукнатината! — заповяда той. — Няма къде другаде да се скрият!

Лъчите продължаваха да танцуват по стената. Един от тях напипа тъмната черта в камъка и остана там. Миг по-късно в снопа се появи тъмна фигура, която тичаше към нея.

— Ето ги! — изкрещя Тан. — Огън!

— Лягай долу! — извика Малоун, предусетил какво ще последва.

Лъчът хвана Касиопея миг преди тя да направи последната крачка към спасението. Той инстинктивно почувства, че не бива да допуска изстрел от страна на врага, прицели се в центъра на трите светлини и натисна спусъка.

Тан чу как куршумът потъва в тялото на мъжа от братството. Той отхвръкна назад, лъчът на фенерчето му затанцува във въздуха. Миг по-късно се строполи с глух тътен на тухления под.

Тан се дръпна зад арката. Виктор направи същото от другата страна. Облакът на живачните изпарения бързо се приближаваше към тях. Трябваше да изчезват от тук. Но не и преди да свършат още нещо.

Касиопея видя как единият лъч пада на пода, а другите два изчезват. Скочи, напипа пукнатината и се плъзна в нея. Край. Вече беше на сигурно място. Между нея и куршумите се издигаше масивна скала. Малоун все още беше в опасност.

— Вътре ли си? — долетя гласът му от мрака.

— Да. Сега е твой ред.

Фенерчетата се появиха отново и бързо напипаха пукнатината. Но лъчите им бяха много по-слаби и с труд пробиваха сгъстяващата се мъгла на изпаренията. След трийсет секунди щяха да са тук. Лъчите се спуснаха по-ниско и спряха. Бяха попаднали на фигурата на Малоун.

— Ето го! — извика Тан. — Застреляйте го!

Пистолетите им изтрещяха едновременно.

В мига, в който Малоун установи, че тъмният облак е на по-малко от три метра, от другата страна на гробницата изтрещяха изстрели. Той затаи дъх и се вцепени. Лъчите бяха заковани на сантиметри над главата му. Дори пълзенето щеше да бъде фатално. Времето му изтичаше. Трябваше да направи нещо. Сега!