Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

После изведнъж забеляза движение на палубата. И на пристана. Мъже, които тичаха към брега.

— Защо беше нужно всичко това? — попита Малоун. — Случилото се между нас бе преди толкова години.

— Имах да ти връщам.

— Значи ти ме забърка в опита за покушение, така ли?

— Моментът беше много удобен.

— А ако не бях блокирал автоматичното оръжие?

— Бях сигурен, че ще направиш нещо. При другия вариант щеше да бъдеш обвинен или просто застрелян.

Прииска му се да стовари юмрук в лицето на негодника, но бързо осъзна, че с това нямаше да постигне нищо. Той огледа пещерата. Нивото на водата оставаше до глезените им.

— А не беше ли по-просто да ме убиеш? Защо е цялата тази драма? Май имаш да си връщаш и на някой друг, а?

— Вече няма значение.

— Странна птица си ти — поклати глава Малоун. — И винаги си бил такъв.

— Искам да видиш нещо — подхвърли Уайът. — Открих го, докато ти спеше.

Лъчът на фенерчето се насочи надолу, към коридор, изсечен в скалата. В дъното му, на шест-седем метра от тях, блестеше странен символ, полускрит под влажен мъх.

Малоун веднага го разпозна. Беше един от петте символа от посланието на Джаксън.

— Други има ли? — попита той.

— Можем да проверим.

Малоун вдигна глава към дупката, от която бяха паднали. Нямаше начин да се покатерят обратно. Разстоянието беше поне десет метра, а влажните стени бяха почти отвесни и хлъзгави, без никакви издутини.

Ами тогава да проверим. Какво друго ни остава?

— След теб — подхвърли гласно той.

Хейл реши да подремне. Нямаше как да излязат в открито море при тази буря. Вече се беше разпоредил да скрият извън чертите на имението взетата под наем кола на Кейзър. Все още нямаше връзка с двамата служители, които беше изпратил в дома й. Това можеше да означава само две неща — или бяха мъртви, или бяха ги заловили. Но ако бяха ги заловили, силите на реда вече щяха да са тук.

Той излезе от затвора и тръгна към електромобила. Миг по-късно се включи алармената система. Очите му се насочиха към тъмните дървета, зад които беше къщата. Светлина не се виждаше никъде. От сградата на затвора изскочи мъж и бързо зашляпа към него.

— В имението са проникнали неканени гости, капитан Хейл! — изкрещя той, опитвайки се да надвие воя на бурята.

Касиопея чу сирените, последвани от острото потракване на автоматично оръжие. Какво ставаше? Тя скочи от лодката и я завърза за близкия стълб. После извади пистолета си и хукна към брега.

Хейл се втурна обратно. Беше чул далечната стрелба — един обезпокоителен тътен в самотната крепост. Вдигна телефона във фоайето и се свърза с охраната.

— Десет души са проникнали в северния периметър на имението — докладва дежурният. — Сензорите за движение са ги засекли, а после и видеокамерите.

— Какви са? Полиция, ФБР?

— Нямаме информация. Но те са тук и си пробиват път със стрелба. Не ми приличат на полицаи. Прекъснали са електрозахранването на пристана и в главната сграда.

Хейл веднага разбра за какво става въпрос. НРА. Андреа Карбонел. Кой друг?

Нокс изгаряше от нетърпение да напусне Нова Скотия, но Карбонел и двамата й спътници явно не бързаха. Затова реши да прояви търпение и седна на едно от свободните кресла.

— Откри ли онова, за което дойде? — попита Карбонел.

Нокс нямаше никакво намерение да отговаря на подобни въпроси.

— Двама от хората ми бяха убити в крепостта! А в момента твоят човек Уайът се стреля с някакъв тип на име Котън Малоун. Ти ли го изпрати?

— Малоун е тук? — вдигна вежди Карбонел. — Интересно. Той работи за Белия дом.

Нокс изведнъж разбра причините за появата на тази жена.

— Дошла си да прибереш онова, което съм намерил, а? — подхвърли той. — Изобщо не си имала намерение да предадеш ключа за шифъра на капитаните.

— Трябват ми двете липсващи страници! — отсече Карбонел.

— Май все още не включваш — въздъхна Нокс. — Общността не е твой враг, но явно правиш всичко възможно да я превърнеш в такъв.

— Твоята Общност е силно радиоактивна. В момента всички са се обединили срещу нея — ЦРУ, АНС, Белият дом…

Тези думи никак не му харесаха.

— Трябва да се върнем на острова — каза Карбонел.

— Не, аз си тръгвам.

— Никъде няма да ходиш.

Какво ли означаваше това?

— Докато ние с теб си приказваме, любимата ти Общност е обект на масирано нападение.

— По твоя заповед?